— Желаете ли нещо друго, което бих имал честта да сторя за вас, сър? Звънецът бие в девет часа. Семейството се събира за закуска в девет и половина.
— Не се нуждая от нищо, благодаря ви.
— Аз ви благодаря, сър, ако ви е угодно. — С тези думи и като кимна лекичко с глава, когато минаваше край леглото ми, като че ли за да се извини, че ме поправя по въпроса относно това, кой кому трябва да благодари, той си излезе и затвори така тихо вратата, сякаш се бях унесъл в сладка дрямка, от която зависеше животът ми.
Всяка сутрин водехме съвсем същия разговор: никога не си казвахме нещо повече и никога по-малко. И въпреки това, колкото и предишната вечер да бях се чувствувал по-близо до зряла възраст благодарение на приятелството на Стиърфорд, на оказваното ми от мисис Стиърфорд доверие или на разговорите с мис Дартъл, в присъствието на този най-благопристоен от всички мъже ставах според думите на един от по-маловажните ни поети „отново момче“.
Литимър ни намери коне и Стиърфорд, който знаеше всичко, ме научи да яздя. Намери ни саби и Стиърфорд ми даде уроци по фехтовка; достави ни отнякъде ръкавици и аз се заех да се усъвършенствувам в боксирането. Не се тревожех, че Стиърфорд може да ме намери неопитен в тези изкуства, обаче мисълта какво ще каже на това благопристойният Литимър страшно ме смущаваше. Нямах основание да предполагам, че Литимър владееше тези науки; нито даже с едно помръдване на достопочтените си клепки не ми беше дал да разбера, че ги владее, и все пак, когато той биваше край нас по време на упражненията ни, се чувствувах най-зеленият и най-неопитен от всички смъртни.
Занимавам се така обстойно с този човек, защото по онова време той ми направи силно впечатление, както и поради това, което се случи по-нататък.
Седмицата измина най-приятно. Лесно е да се предположи, че за такъв възторжен младеж като мен дните просто хвърчаха. И все пак те ми дадоха възможност да опозная Стиърфорд още по-добре; хиляди дребни неща ме караха да му се удивлявам още повече, така че, когато седмицата изтече, имах усещането, че съм бил дълго време с него. Възхитителният начин, по който се държеше към мен като с играчка, ми беше по-приятен, отколкото всяко друго отношение, което би възприел. То ни напомняше за по-раншната ни дружба, проявяваше се като нейна естествена последица, показваше ми, че не се е променил и отърсваше от мен всякаква неловкост, която бих почувствувал, ако сравнявах моите достойнства с неговите. Особено ме радваше, че с никого другиго не се държеше така свойски, ласкаво и непринудено. Също както в училище се отнасяше към мен по-различно, отколкото към другите, така и сега с радост си мислех, че на мен той гледа по-иначе, отколкото на останалите си приятели. Искрено вярвах, че съм му по-близък от тях и това караше сърцето ми да се изпълва с още по-голяма обич.
Той реши да ме придружи до Съфък и денят на тръгването ни скоро дойде. Отначало се двоумеше дали да вземе със себе си и Литимър, обаче счете за по-добре да го остави вкъщи. Това благопристойно създание, доволно от съдбата си, каквато и да беше тя, нареди куфарите ни в малкия файтон, който щеше да ни отведе в Лондон, по такъв начин, сякаш ни предстоеше да пътуваме цели векове, а пое скромно предложената му от мен почерпка с превъзходно спокойствие.
Взехме си сбогом с мис Дартъл и мисис Стиърфорд. Поблагодарих й горещо за гостоприемството и тя се раздели с нас най-сърдечно. Последното нещо, което видях, беше изпълненият с достойнство поглед на Литимър, който, както ми се стори, изразяваше мълчаливото му убеждение, че наистина съм твърде млад.
Дори няма да се опитвам да опиша какво чувствувах, когато отново се връщах щастлив към родното си място. Потеглихме за там с пощенската кола. Спомням си, така много се тревожех за впечатлението, което Ярмут ще произведе на Стиърфорд, че когато колата ни носеше през тъмните улици към хана и той каза, че доколкото може да схване, градчето му изглежда някаква приятна, тиха, своего рода дупка, аз се почувствувах много доволен. Легнахме си веднага, щом като пристигнахме, и на другата сутрин закусихме доста късно. Стиърфорд, в много добро настроение, бе излязъл да се поразходи край брега, преди аз още да бях станал. Когато се върна, ми каза, че вече е успял да се сприятели с половината лодкари от градчето. Освен това в далечината видял онова, което сигурно трябва да е било къщата на мистър Пеготи, чийто комин спокойно пушел. При това, прибави той, съблазнил се от мисълта да отиде там, да им се представи вместо мене, като каже, че годините са го променили и затова не могат да го познаят.