А през всичкото време от двора долиташе мелодията, която — уви! — никога не бе преставала.
— Не бихте ли желали да влезете и да си поприказвате с нея, сър? — подкани ме мистър Оумър. — Хайде, влезте и си поговорете! Чувствувайте се като у дома си.
Но бях твърде стеснителен, за да се реша на това. Боях се да не я смутя, а и самият аз се чувствувах обладан от смущение и затова запитах мистър Оумър за часа, когато тя напуща работилницата, за да се видим в по-удобно време. Сетне си взех сбогом с мистър Оумър, с хубавата му дъщеря и с децата й, и се запътих към дома на милата ми стара Пеготи.
Тя си беше в покритата с плочки кухня и готвеше обеда. Щом почуках на вратата, ми отвори и ме запита какво обичам. Аз я погледнах усмихнато, но тя не ми отвърна със същото. Не бях преставал да й пиша, но трябва да бяха изминали около седем години, откакто се бяхме видели за последен път.
— Мистър Баркис вкъщи ли си е, госпожо? — запитах я с престорено груб глас.
— Вкъщи си е, господине, но е на легло — много страда от ревматизъм.
— Не ходи ли сега в Блъндърстоун? — запитах аз.
— Когато е добре, ходи — отвърна ми тя.
— Ами вие отивате ли там, мисис Баркис?
Тя ме погледна по-внимателно и забелязах, че направи едно движение с ръце, сякаш искаше да плесне.
— Бих искал да ви запитам за една къща там — как я наричаха? — да, Гарваново свърталище — казах аз.
Тя направи една стъпка назад и вдигна уплашено ръце, сякаш за да се запази от мен.
— Пеготи! — извиках й аз.
— Милото ми момченце! — извика тя и двамата избухнахме в плач и се прегърнахме.
Не съм в състояние да опиша какво правеше в своя възторг Пеготи — как се смееше и плачеше, как не можеше да ми се нарадва, как се гордееше с мене и едновременно с това се чувствуваше съкрушена, че не е в състояние, когато поиска, да притисне до майчинските си гърди този, който бе гордостта и радостта на живота й. Не се срамувах, че отговарям на вълнението й по съшия начин. Мога да кажа, че никога през живота си не бях плакал и не се бях смял така волно, както тази сутрин.
— Баркис толкова ще се зарадва — каза Пеготи, като изтриваше очи с престилката си, — че това ще му принесе повече полза, отколкото цели шишета лекарство за разтриване. Да отида да му кажа, че си дошъл? Ще се качиш ли горе да го видиш, миличък?
Съгласих се с най-голямо удоволствие. Обаче Пеготи просто не беше в състояние да излезе от стаята. Щом като отидеше до вратата и се извръщаше да ме погледне още един път, тя се втурваше отново, да си поплаче и посмее още малко на рамото ми. Най-после, за да я улесня, се качих горе с нея. Почаках, докато тя подготвяше мистър Баркис, и след това му се представих.
Той ме посрещна най-възторжено. Ревматизмът му така го бе сковал, че му бе невъзможно да се ръкува, затова ме помоли, вместо ръката му, да хвана пискюла на нощната му шапчица. Направих го най-охотно. Седнах край леглото му и мистър Баркис ми каза, че му прави такова удоволствие да си представя сякаш отново ме кара с каруцата си към Блъндърстоун. Като лежеше така по гърба си, с обърнато нагоре лице и покрит до шия, той ми изглеждаше като някакво странно същество, прилично на херувим.
— Кое име бях написал на каруцата, сър? — запита ме той с ревматичната си усмивка.
— Ах, мистър Баркис, спомняте ли си какви важни разговори водехме по този повод?
— А аз дълго време бях съгласен, а? — каза мистър Баркис.
— Доста дълго — потвърдих аз.
— И никак не съжалявам за това. Не си ли спомняте как ми разправяхте за прекрасните сладкиши, които тя прави, и за чудесните й гозби?
— Да, спомням си много добре — отвърнах му аз.
— Да, сър, и имахте право. Това е тъй вярно, както е вярно, че две и две правят четири — каза мистър Баркис, като поклати пискюла на шапчицата си — единствения начин, по който можеше да подсили думите си. — Да, сър; тъй вярно, както това, че се налагат данъци, а няма нещо по-реално от данъците.
Мистър Баркис обърна очи към мен, сякаш искаше да потвърдя мисълта му, и аз наистина сторих това.
— Да, няма нищо по-реално от тях — повтори мистър Баркис. — Един беден човек като мен бездруго идва до това заключение, когато размишлява в постелята си. Аз съм един твърде беден човек, сър!