— Това е наистина жалко, мистър Баркис.
— Да, твърде беден — повтори той.
При тези думи дясната му ръка се измъкна разтреперано от завивките и се добра пипнешком до един бастун, завързан хлабаво за леглото. Той зашари с този инструмент под леглото с разтревожено лице, но когато докосна скритото под кревата сандъче, погледът му светна успокоен.
— Стари дрехи — каза мистър Баркис.
— О, така ли? — отвърнах аз.
— Бих желал да бяха пари, сър — каза мистър Баркис.
— И аз бих желал същото — съгласих се аз.
— Обаче не са пари — каза мистър Баркис, като отвори и двете си очи колкото можеше по-широко.
Изразих съжалението си и той се обърна мило към жена си:
— К.П. Баркис е най-добрата и най-полезната от всички съпруги в света. Никаква похвала не е достатъчно голяма за нея. Мила, ще сготвиш нещо много хубаво за гостенина ни, нали?
Исках да възразя срещу тези ненужни грижи в моя чест, но като погледнах към Пеготи от другата страна на леглото, видях, че тя никак не желае да сторя това.
— Някъде около себе си имам мъничко пари, мила — каза мистър Баркис, — но се поизморих. Ако обичате, оставете ме за малко самичък и след като подремна, ще се опитам да ги намеря.
Вслушахме се в молбата му и излязохме от стаята. Когато затвори вратата, Пеготи ми каза, че напоследък мистър Баркис бил станал малко по-стиснат от по-рано и винаги, когато искал да извади и най-дребната монета от запаса си, прибягвал до този способ. За да отключи това нещастно сандъче, бил готов да понесе неописуеми мъки, докато се измъкне без ничия помощ от леглото. И наистина ние го чухме как се силеше да задуши жалните стенания, причинени от страшните болки в ставите му, при тъй трудните за него движения. Очите на Пеготи се изпълниха със съчувствие към него, но тя изказа увереността си, че великодушният му порив ще пооблекчи мъките му, така че по-добре ще е да не го възпираме. Той продължи да пъшка и да страда като мъченик, а след това ни извика, преструвайки се, че току-що се е събудил от освежителна дрямка. Сетне ни даде една гвинея, която измъкна изпод възглавницата си, светнал от радост, че е успял да ни заблуди. Удоволствието, което изпитваше, беше достатъчно да го възнагради за изтърпените страдания.
Предупредих Пеготи за идването на Стиърфорд и не след дълго пристигна и самият той. Тя го посрещна с такава почит и преданост, сякаш беше личен неин благодетел, а не мой приятел. Обаче неговата чистосърдечна закачливост, любезните му обноски, красивата му външност, лекотата, с която се приспособяваше към всеки, с когото пожелаеше, както и умението му да привлича хората, я накараха да изпадне във възторг от него.
Не мога да опиша с каква готовност и с каква радост той остана да обядва с нас. Сетне влезе в стаята на мистър Баркис и внесе там такава бодрост и светлина, сякаш беше самата пролет. В държането му нямаше никаква принуденост, никаква натегнатост. От него лъхаше естественост и лекота и така приятно и грациозно вършеше всичко, че и сега, когато пиша тези редове, изпадам под властта на очарованието му.
Шегувахме се оживено в малката гостна, където отново намерих „Животоописанието на мъчениците“, непобутнато още от мое време. Отново прелистих изпълнените със страшни картини страници, спомняйки си чувствата, които едно време събуждаха в мене, но които сега ми бяха така чужди. Пеготи заговори за определената за мен стая, която стояла винаги готова и ме чакала. Стиърфорд веднага схвана положението и преди да кажа нещо, веднага се обади:
— Разбира се, че докато сме в Ярмут, ти ще спиш тук, а аз ще се настаня в хотела.
— Но никак не е приятелско от моя страна да те доведа чак тук, а после да се отделя от тебе, Стиърфорд — казах му аз.
— За бога, Дейви, та това са съвсем излишни приказки. Мястото ти е тук, много естествено — настоя решително Стиърфорд и с това работата се уреди.
Той продължи да е все така весел и забавен, докато най-после към осем часа двамата се отправихме към лодката на мистър Пеготи. Дори мога да кажа, че с всеки изминат час той ставаше все по-очарователен. Струваше ми се, че пожънатият успех и желанието да се хареса го правеха още по-ловък. И не мога да опиша какво възмущение бих изпитал, ако тогава някой ми бе загатнал, че за него това е само една приятна игра, в която се впуска заради моментната възбуда, само проява на жизнеността му, събудена от порива за надмощие, и той би я изоставил в мига, когато му омръзне.
Подобна нагла клевета би могла само да усили (ако изобщо това би било възможно) романтично-възторженото чувство, което изпитвах към Стиърфорд, когато в тази хладна зимна привечер вървях редом с него по пясъчните дюни към старата ладия. Сега вятърът стенеше край нас дори по-печално, отколкото вечерта, когато за първи път се доближих до вратата на мистър Пеготи.