— Местността е твърде пуста, нали, Стиърфорд?
— Да, тъмнината я прави много пуста — отвърна ми той. — И морето така реве, сякаш иска да ни погълне. Онази светлина, която виждам там, ладията ли е?
— Да — потвърдих аз.
— И тя е същата, която видях тази сутрин — забеляза той. — Стигнах право до нея, предполагам, по инстинкт.
Не продумахме нищо друго, само се приближихме полекичка до вратата, сложих ръка на бравата и като прошепнах на Стиърфорд да стои близо до мене, влязох.
Докато стояхме вън, отвътре се чуваха някакви гласове, а в момента на влизането ни се разнесоха ръкопляскания, които за най-голямо мое учудване идваха от страна на обикновено тъжната мисис Гъмидж. Но не само мисис Гъмидж изглеждаше необичайно възбудена. Мистър Пеготи, със светнало от необикновена радост лице, се смееше с все глас и бе разперил грубите си ръце, като че ли за да прихване с тях малката Емилия. По лицето на Хам се четеше възхищение, възбуда и някаква грубовата свенливост, което много му приличаше. Той държеше за ръка малката Емилия, сякаш я представяше на мистър Пеготи. А самата Емилия беше поруменяла от смущение и във веселите й очи се четеше доволство от радостта на вуйчо й. Тя ни видя първа и се спря тъкмо когато се готвеше да отиде от Хам в обятията на мистър Пеготи. Тази картина ни се представи пред очите, когато от хлада и тъмнината вън влязохме в светлата затоплена стая. А на фона й стоеше мисис Гъмидж и пляскаше с ръце като полудяла.
При появяването ни обаче тази гледка просто се разнесе в миг и човек би помислил, че изобщо не бе съществувала. Стоях по средата на смаяното семейство, лице срещу лице с мистър Пеготи, протегнал към него ръка, когато Хам се развика:
— Мастър Дейви! Това е мастър Дейви!
Изведнъж всички започнахме да се ръкуваме един с друг, питахме се как сме, казвахме си колко се радваме, че пак се виждаме и всички говорехме в един глас. Мистър Пеготи беше преизпълнен от гордост и радост и не знаеше какво да прави. Той само непрестанно се ръкуваше ту с мен, ту със Стиърфорд и разрошваше четинестата си коса. Смехът му беше толкова радостен, че беше цяло удоволствие да го слуша човек.
— Да ви кажа право — започна мистър Пеготи, — вижда ми се просто невероятно, че тези двама джентълмени, при това толкова пораснали, трябваше да дойдат при нас тъкмо тази вечер! Емилия, мила моя, ела тук! Ела, малка моя чаровнице! Това е приятелят на мастър Дейви, миличка. Ти си чувала за него. Той е дошъл с мастър Дейви да ни навести в най-хубавата вечер през живота на вуйчо ти. Ура! Ура! И още веднъж ура!
След като произнесе тази реч на един дъх и с голяма възбуда и радост, мистър Пеготи хвана с големите си ръце лицето на племенницата си и като я целуна много пъти, опря я с нежна гордост и любов на широките си гърди. Сетне я пусна и тя изтича в малката стаичка, която в миналото даваха на мене, а той ни обиколи с поглед, сгорещен и задъхан от голямата си радост.
— Ако вие, двама господа — вече пораснали, и при това такива господа… — започна мистър Пеготи, обаче Хам го прекъсна.
— Точно така, точно така! — провикна се той. — Добре казано! Мастър Дейви е вече голям господин! Точно така!
— Ако вие, двама големи господа — започна отново мистър Пеготи, — не ме извините за състоянието, в което се намирам, когато разберете как стои работата, ще трябва да ви помоля да ми простите. Емилия, миличка! Тя знае, че ще ви разправя за какво става дума, и затова избяга. Майчице, бъди така добра и я доведи за минутка — обърна се той към мисис Гъмидж.
Последната кимна и изчезна.
— Ако това не е най-щастливата вечер в живота ми — започна мистър Пеготи, като седна между нас край огъня, — аз съм варен рак и нищо повече. Тази девойка тук — обърна се той с нисък глас към Стиърфорд, — която виждате да се изчервява, е малката Емилия, сър.
Стиърфорд само кимна, но го направи с израз на такава заинтересованост и участие в радостта на мистър Пеготи, че той продължи да му приказва, сякаш младият човек му бе отговорил.
— Да, господине, това е точно тя, благодаря ви.
Хам ми кимна няколко пъти в знак на потвърждение.
— Тази наша малка Емилия — продължи мистър Пеготи — винаги е била слънцето на нашия дом. Тя не е мое дете — аз никога не съм имал такова. Но дори да ми беше и рождена дъщеря, нямаше да я обичам повече. Нали разбирате? Нямаше да я обичам повече!