— Напълно ви разбирам — каза Стиърфорд.
— Знам, че ме разбирате, господине — отвърна мистър Пеготи, — и отново ви благодаря. Мастър Дейви си спомня много добре какво момиченце беше тя, а и вие сам можете да съдите — каква е станала оттогава, обаче никой от вас не може напълно да си представи какво е била тя, какво ще бъде винаги за мене и колко много я обичам. Аз, господине, съм груб човек, груб като морски таралеж, но никой освен, предполагам, една жена, не може да разбере какво е за мене нашата малка Емилия. И между нас казано — прошепна той съвсем ниско, — името на тази жена не е мисис Гъмидж, макар че и тя си има безброй достойнства.
Мистър Пеготи отново разчорли косата си с двете си ръце, сякаш се приготвяше за следващите си думи и продължи с ръце върху коленете си:
— Има един човек, който познава нашата Емилия още от времето, когато баща й се удави. Той е бил край нея непрестанно — когато тя беше малко дете, когато отрасна и сега, когато вече стана млада жена. Той не се отличава с хубава външност — продължи мистър Пеготи, — понаприличва на мен — грубоват, подобен на морски вълк — но е много честен и сърцето му е там, където трябва.
Струва ми се, че никога не бях виждал Хам да се хили с такава широка усмивка, както в настоящия момент.
— И знаете ли какво прави този морски вълк? — каза мистър Пеготи със светнало от възторг лице — просто си загубва ума по нашата Емилия. Ходи по петите й, става неин слуга и загубва охотата си към скаридите. В края на краищата той ми разкрива каква била работата. Самият аз винаги съм желал Емилия да се омъжи добре. Иска ми се да се събере с някой честен човек, който да има право да я защищава. Не знам колко още ще живея или кога ще ми дойде часът да умра, но знам, че ако някоя нощ вятърът обърне лодката ми и не съм в състояние да се справя с вълните, а от върха на гребена им видя за последен път светлинките на градчето, ще си отида напълно спокоен и ще си кажа: На брега оставям един човек, верен като стомана. Той ще пази малката ми Емилия, да я благослови бог, и докато е жив, никакво зло не ще я сполети.
Обладан от простодушната си искреност, мистър Пеготи замахна с дясната си ръка, сякаш наистина се прощаваше за последен път със светлинките на градчето, и като кимна на Хам, чийто поглед бе уловил, продължи:
— Е, добре! Посъветвах го да се обясни с Емилия. Той е достатъчно голям, но е свенлив като малко момче и се стесняваше да й заговори. Тогава аз й разправям всичко. „Какво! За него ли! — отвръща ми Емилия. — За него ли, когото познавам още от люлката и към когото съм така привързана? О, вуйчо! Никога не бих могла да се омъжа за него. Той е такъв добър момък!“ Аз я целувам и не й казвам нищо друго освен: „Миличка, ти имаш пълно право самичка да избираш, свободна си като птичка“. Сетне отивам при него и му думам: „Иска ми се да стане работата, но нещо не върви. Останете си един към друг такива, каквито сте били досега — думам му, — но ако ме питаш, бъди истински мъж!“ А той ми стиска ръка и отговаря: „Ще бъда!“ И наистина в продължение на две години се държа славно и всички си живеехме както по-рано.
Докато говореше, лицето на мистър Пеготи придобиваше най-различно изражение в зависимост от това, което разправяше. Сега то отново засия от радост и той сложи едната си ръка на моето рамо, а другата на Стиърфордовото и продължи:
— Изведнъж, точно тази вечер, малката Емилия се връща от работа и той с нея! Та в това няма нищо особено, ще кажете вие. Вярно, няма — той се грижи за нея като брат и не я оставя да върви сама в тъмното. Но този наш морски вълк я хваща за ръка и се провиква, целият засиял от радост: „Я погледни! Тази девойка ще бъде моята малка женица!“ И тя казва, полусмело, полусвенливо, полу в смях, полу в сълзи: „Да, вуйчо! Ако ти е угодно!“ Ха, ако ми е угодно — провикна се мистър Пеготи, като клатеше глава от възторг. — Божичко, та като че ли има нещо, което да ми е по-угодно от това! „Знаеш, вуйчо — дума ми тя, — размислих и сега съм съгласна. Ще му бъда вярна и добра съпруга, защото той е такъв мил и добър момък, че напълно заслужава това.“ Тогава мисис Гъмидж изпляска с ръце като в театър и вие влязохте. Ето това беше цялата работа! Вие влязохте и всичко ставаше точно тогава. Погледнете го, този момък ще се ожени за нея веднага, щом като тя привърши учението си в шивачницата.
Хам политна от силния удар, който мистър Пеготи му нанесе в безпределния порив на радостта си и в знак на доверие и приятелство. Но почувствува, че трябва да ни каже няколко думи, и се обърна към нас със заекване:
— Тя не беше по-висока от вас, мастър Дейви, когато дойдохте за първи път тук, но аз и тогава си знаех каква ще стане, когато порасне. И наистина, господа, виждах как тя израства пред очите ми като цвете. Бих си дал и живота за нея, мастър Дейви, да! Бих го сторил с най-голяма радост! За мене тя е нещо повече, господа, отколкото… Тя е повече, отколкото всичко друго — и повече, отколкото мога да кажа. Аз — аз я обичам много. Няма друг мъж по цялата земя — и по всички морета, — който да обича дамата на сърцето си повече, отколкото аз я обичам, макар че има много обикновени хорица, които… които могат да изкажат чувствата си по-добре от мене.