Трогателно беше да се види такъв груб човек като Хам просто разтреперан от силата на чувствата, които изпитваше към хубавото малко същество, спечелило вярното му сърце. Трогателна беше и простодушната искреност, която проявиха към нас както Хам, така и мистър Пеготи. Цялата тази история истински ме развълнува. Не знам до каква степен бях повлиян от детските си спомени. Не знам също така дали бях дошъл с някаква смътна надежда, че пак ще мога да обичам малката Емилия. Знам само, че всичко това ме изпълни с някаква неописуема радост, която още малко и можеше да се превърне в болка.
Ако трябваше аз да отговоря на мистър Пеготи и на Хам, не се съмнявам, че силното ми вълнение щеше да ме накара съвсем да се объркам. За щастие с това се нае Стиърфорд и благодарение на него в продължение на няколко минути всички се почувствувахме толкова непринудени и щастливи, колкото можахме.
— Мистър Пеготи — започна той, — вие наистина сте добър човек и напълно заслужавате щастието, което изпитвате тази вечер. Позволете ми да ви стисна ръката! Хам, мое момче, желая ти само радост! Дай и твоята ръка! Дейзи, разбутай огъня и го стъкми да пламне силно! Мистър Пеготи, ако не успеете да накарате любезната си племенница да дойде и седне на мястото, което ще й отстъпя, аз ще си изляза. И за богатствата на цяла Индия не бих понесъл да видя тази вечер тъкмо нейното място празно!
Мистър Пеготи отиде в старата ми стая да доведе малката Емилия. Отначало тя не искаше да дойде, така че трябваше да отиде и Хам. Доведоха я до камината сконфузена и смутена. Смущението й обаче малко по малко изчезна — когато тя видя как мило и почтително разговаря с нея Стиърфорд и как изкусно отбягваше да приказва за неща, които биха я накарали да се засрами. Той разговаряше с мистър Пеготи за лодки, за параходи, за приливи и отливи и за риби и ми припомняше деня, когато добрият лодкар бе дошъл да ме посети в Салем Хаус. Ладията и всичко в нея му правеше голямо удоволствие. Той приказваше с такава лекота и непринуденост, че в скоро време въвлече и нас в разговора и всички заговорихме весело и сърдечно.
Вярно, че през цялата вечер Емилия не продума почти нищо, обаче лицето й светеше от възбуда и тя изглеждаше прелестна. Подбуден от разговора си с мистър Пеготи, Стиърфорд ни разправи за едно страшно корабокрушение така увлекателно, сякаш печалната картина беше пред очите му. Емилия беше приковала в него очи, също като че ли и тя я виждаше. Сетне, за да разсее тягостното впечатление, той се впусна в едно весело свое приключение и ни го представи така живо, че и ние го преживяхме заедно с него. И тогава малката Емилия се разсмя така звънко, че ладията прокънтя от мелодичния й глас, накара и нас да се смеем. После той измоли от мистър Пеготи да ни изпее, или по-право да ни изреве песента „Когато бурните ветрове духат, духат, духат“, а самият той изпя една моряшка песен така хубаво и прочувствено, че просто ми се стори как дори вятърът, който стенеше жално край къщата, се спря да послуша.
А колкото до мисис Гъмидж — той пожъна пред тази жертва на отчаянието такъв успех, какъвто никой не бе успял да спечели след смъртта на стария, както ми довери мистър Пеготи. Даде й толкова малко възможност да се чувствува нещастна, та на другия ден тя изказа опасението, че сигурно я е омагьосал. Но той не обсеби всичкото внимание, нито пък целия разговор.
Когато малката Емилия се поокуражи и ми заговори (макар и все още свенливо) за едновремешните ни разходки по брега, за това, как събирахме мидички и охлюви, за предаността ми към нея, и после когато и двамата се разсмяхме и се изчервихме, обладани от скъпите спомени за изминалите дни, така далечни сега, той мълчеше и ни слушаше внимателно, отправил към нас замислен поглед. През цялата вечер тя седеше на мъничкото сандъче в своя си ъгъл край огъня, а Хам бе заел моето предишно място. Не знам дали от желание да го подразни, или пък от девическа свенливост, но тя през всичкото време седеше долепена до стената и доста настрани от него.
Доколкото си спомням, когато си взехме сбогом, беше почти полунощ. За вечеря сложиха сухари и сушена риба. Стиърфорд извади от джоба си пълна бутилка с холандска ракия и ние, мъжете (сега мога да кажа „ние, мъжете“, без никакъв свян), я изпихме до дъно. Разделихме се най-сърдечно. Всички се бяха събрали край пътната врата, за да ни осветят пътя, доколкото могат. Видях как малката Емилия надничаше към нас иззад гърба на Хам и чух как ни предупреждаваше със сладкия си глас да внимаваме къде стъпваме.