— Какво прекрасно малко същество! — каза Стиърфорд, като ме улови подръка. — Мястото е чудновато, и хората са чудновати. Интересно е да пообщува човек с тях.
— И какъв късмет имахме да бъдем свидетели на радостта им от предстоящата женитба — прибавих аз. — Никога не бях виждал толкова щастливи хора. Колко е приятно да срещне човек такова нещо и да сподели чистосърдечната им радост!
— Този момък е малко грубоват за нея, не намираш ли? — каза Стиърфорд.
Той се бе държал така сърдечно с Хам и с всички останали, че тази неочаквана хладна забележка истински ме смая. Но когато се извърнах бързо към него и видях засмените му очи, му отвърнах облекчен:
— Ех, Стиърфорд, ти можеш да се надсмиваш колкото си искаш над бедните хорица, можеш да дразниш мис Дартъл колкото ти е угодно, или да се мъчиш да скриваш от мен истинските си чувства, но аз те познавам по-добре, отколкото си мислиш. Като виждам как прекрасно разбираш тези бедняци, как споделяш щастието на този простодушен рибар, как снизходително гледаш на беззаветната любов на старата ми дойка, знам, че не могат да ти бъдат безразлични нито радостите, нито скърбите на тези хора. И заради всичко това, драги ми Стиърфорд, аз те обичам и ти се възхищавам двойно повече!
Той се спря, погледна ме право в лицето и каза:
— Дейви, вярвам, че говориш сериозно. Ти си толкова добър! Бих желал всички да сме като теб!
Сетне запя весело песента на мистър Пеготи и под нейните звуци се отправихме към градчето.
XXII ГЛАВА
СТАРИ ГЛЕДКИ И НОВИ ХОРА
Стиърфорд и аз останахме в Ярмут много повече от две седмици. Няма защо да казвам, че почти през всичкото време бяхме заедно, обаче понякога се отделяхме един от друг за по няколко часа наведнъж. Стиърфорд беше добър моряк, докато аз се отнасях с известно безразличие към морето, така че когато той отиваше да кара лодка с мистър Пеготи, което беше едно от любимите му забавления, обикновено оставах на брега. Обстоятелството, че спях в дома на Пеготи, ми създаваше известно ограничение, от каквото той беше освободен. Като знаех как усърдно се грижи тя по цял ден за мистър Баркис, никак не желаех да я карам вечер да ме чака. Докато Стиърфорд, настанен в хотела, можеше да си върши това, което му е угодно. Чувах, че често черпел моряците в любимата кръчма на мистър Пеготи — „Доброжелателят“ — и докато аз вече бях в леглото, правел лунни разходки с лодка, облечен в рибарски дрехи, и се връщал на брега чак със сутрешния прилив. Познавах неспокойната му природа и смелия му дух и знаех с какво удоволствие той изразходваше енергията си в някоя трудна работа, в борба с природните стихии, както и във всичко, което можеше да му създаде някаква възбуда, така че тези негови прояви никак не ме учудваха.
Имаше и друга причина, поради която понякога се разделяхме. Нещо постоянно ме теглеше към Блъндърстоун, място, с което бяха свързани всичките ми спомени от детството. Стиърфорд дойде там само веднъж, след което бе твърде естествено, че нямаше особено желание да повтори. Така че през три или четири дни от престоя ни там всеки един от нас отиваше на различни страни и се срещахме само на ранната закуска и на късната вечеря. Нямах понятие как прекарваше той свободното си време. Знаех само, че беше станал много популярен в градчето и че там, където друг не би си намерил ни една възможност за забавление, той си намираше двадесет.
А колкото до мен, едничкото занимание през време на самотните ми разходки беше да извиквам в паметта си всеки един ярд от стария път, по който бях вървял като дете, и неуморно да търся местата, с които бяха свързани спомените ми. Навестявах ги също както въображението ми ги бе навестявало по-рано и се помайвах из тях също както мислите ми се помайваха нататък, когато бях далеч. По цели часове се разхождах край гроба под дървото, където лежаха и двамата ми родители. Припомних си с какво състрадателно любопитство го бях гледал като малко дете, когато там бе лежал само баща ми. Спомних си и за отчаянието, което изпитвах, когато той отново се бе разтворил, за да погълне хубавата ми майчица и малкото дете — същият този гроб, за който вярната Пеготи така мило се грижеше, като го бе направила да заприлича на малка градинка. Той лежеше настрани от пътечката, в едно тихо кътче. И докато се разхождах напред-назад, аз четях имената върху надгробния камък, стряскан от звука на черковната камбана, долитащ към мен като глас от миналото. Стъпките ми отекваха в съзвучие с него, сякаш бях дошъл тук да строя въздушните си кули край живата си майка.