Със стария ми дом бяха станали големи промени. Раздърпаните гнезда, отдавна напуснати от гарваните, бяха изчезнали. Дърветата бяха така окастрени, че ми се струваха неузнаваеми. Градината бе запустяла и половината прозорци бяха затворени с капаци. Тя даваше подслон само на един нещастен, побъркан джентълмен и на хората, които се грижеха за него. Той винаги седеше край малкото ми прозорче и непрестанно гледаше към гробищата. Чудех се дали понякога разпръснатите му мисли не следват пътищата на детското ми въображение, когато през розовите сутрини надзъртах още по нощница от същото това прозорче и гледах как овците си пасат кротичко, облени от светлината на изгряващото слънце.
Старите ни съседи мистър и мисис Грейпър бяха заминали за Южна Америка, а дъждът бе проникнал в празната им къща и бе направил петна по външните стени. Мистър Чилип се бе оженил повторно за една висока кокалеста жена. Имаха си сбръчкано, сухо дребничко бебе, което не можеше да държи голямата си глава изправена, а слабите му втренчени очи сякаш питаха защо изобщо се е родило.
Разхождах се из родното си място с някаква чудна смесица от мъка и радост, докато червеното слънце ме предупреждаваше, че е станало време да се връщам. Но когато оставях зад себе си това скъпо за мен кътче и особено когато Стиърфорд и аз вечеряхме щастливи край лумналия огън, сърцето ми се изпълваше със сладост при мисълта, че съм бил там. Същото чувство, макар и не толкова силно, изпитвах и когато се прибирах вечер в спретнатата си стаичка. Като прелиствах страниците на книгата за крокодилите (тя винаги стоеше там на една малка масичка), с благодарност си мислех колко съм щастлив, че имам такива приятели като Стиърфорд и Пеготи и че благородната ми и великодушна леля така прекрасно бе заменила скъпата ми майка.
Обикновено се връщах от тези дълги разходки с един сал. Той ме оставяше на пустия пясъчен бряг между морето и града, като по този начин съкращавах пътя си и избягвах дългото шосе. Къщичката на мистър Пеготи отстоеше само на около стотина ярда от това място и винаги се отбивах, преди да се прибера. Почти винаги Стиърфорд отиваше там преди мен и ме чакаше. Връщахме се заедно в мразовития въздух и припадащата мъгла, а светлинките на градчето потрепваха срещу нас.
Една тъмна привечер отидох по-късно от обикновено, тъй като поради предстоящото ни заминаване бях посетил Блъндърстоун за последен път. Намерих Стиърфорд самичък в къщата на мистър Пеготи, седнал замислено пред огъня. Той беше така вдаден в мислите си, че не усети кога влязох. Застанах край него и го загледах, а той продължаваше да седи унесено с дълбока бръчка на челото.
Когато сложих ръка на рамото му, той така се стресна, че и аз подскочих.
— Идваш при мен като някакъв укоряващ призрак! — каза ми почти ядосано той.
— Почувствувах, че по някакъв начин трябва да ти покажа, че съм дошъл — отвърнах му аз. — От звездите ли те свалих?
— Не — каза той, — не.
— Тогава откъде? — запитах го, като седнах до него.
— Гледах картините, които рисуваше огънят — отговори той.
— Но сега ги разваляш и аз не мога да ги видя — казах аз, когато той го разбута бързо с една разпалена главня, от която лумнаха цял рояк червени искри и литнаха навън през комина.
— Ти не би ги видял — отвърна той. — Как ненавиждам този глупав здрач! Нито ден, нито нощ. Колко закъсня! Къде си бил досега?
— Взех си сбогом с родния кът — казах аз.
— А аз седя тук — каза Стиърфорд, като се поогледа из стаята — и си представям, че всички тези хора, които бяха толкова щастливи вечерта когато пристигнахме, сега — ако се съди по пустотата на къщата — са изчезнали, умрели или пък ги е сполетяла кой знае каква беда. Дейви, бих желал, за бога, през последните двадесет години да бях имал един разумен баща!
— Драги ми Стиърфорд, какво има?
— Бих желал от цялото си сърце да ме бяха ръководили по-добре! — възкликна той. — Бих желал да можех самичък да се ръководя по-добре!
От цялото му държане се излъчваше някакво отчаяние, което просто ме смая. Никога не можех да си представя, че той ще е в състояние да приказва така.
— Колко по-добре би било да е човек на мястото на този беден Пеготи или на онзи недодялан негов племенник — каза той, като стана и се опря намръщен на камината, с лице към огъня. — Много по-добре, отколкото такъв като мен, двадесет пъти по-богат и двадесет пъти по-умен. Ако знаеш само как съм се терзал през този половин час в тази дяволска ладия!