Бях така объркан от промяната в него, че отначало не можах да кажа нищо и само го наблюдавах, изправен до камината, с опряна на ръката си глава, и гледаше замислен огъня. Най-после го замолих загрижено да ми разкаже какво се е случило, та да изпадне в такова мрачно настроение. Ако не можех да го посъветвам, можех поне да му съчувствувам. Преди още да се бях изказал, той започна да се смее — отначало нервно, а после весело.
— Няма нищо, Дейзи, абсолютно нищо! — отвърна ми той. — Нали ти казах в онзи хотел в Лондон, че понякога дотежавам сам на себе си. Преди малко се чувствувах в кошмар. Понякога, когато човек е с разстроени нерви, в паметта му изплуват разни страшни приказки, слушани през детството, и му се представят като нещо реално. Както изглежда, преди малко се мислех за онова лошо момче, което било нехайно към всичко и послужило за храна на лъвовете. Бяха ме обзели тръпки на ужас и просто се изплаших от самия себе си.
— Струва ми се, че от нищо друго не се плашиш.
— Може би си прав, макар че има доста неща, от които би трябвало да се страхувам — отвърна той. — Кошмарът се разсея и аз няма да се оставя вече да бъда овладян от него, Дейвид. Но, драги ми приятелю, пак ти повтарям, за мен (както и за някои други хора) би било много по-добре, ако имах един разсъдлив и с твърд характер баща.
Докато приказваше така, с поглед, отправен към огъня, лицето му бе придобило такова сериозно и загрижено изражение, каквото никога по-рано не бях забелязвал.
— Стига толкова! — каза той и сякаш подхвърли нещо леко във въздуха. — Нали си спомняш какво казва Макбет, когато се освобождава от измъчващото го привидение: „Изчезна то и аз отново ставам мъж“. А сега да отидем да вечеряме.
— Но чудно, къде са другите — казах аз.
— Господ знае — отвърна Стиърфорд. — Разходих се край брега да видя дали си идваш, а сетне наминах тук и намерих къщата празна. Това ме накара да се замисля и ти ме завари обзет от мрачното ми настроение.
Мисис Гъмидж си дойде с кошница в ръка и обясни как се е случило да няма никой вкъщи. Тя излязла набързо да купи нещо и оставила вратата отключена за Хам и Емилия, които тази вечер щели да се приберат по-рано от обикновено. Стиърфорд развесели меланхоличната мисис Гъмидж с няколко шеги, хвана ме подръка и бързо ме поведе навън.
Но той бе поправил не само настроението на мисис Гъмидж, а и своето собствено. Сега се държеше както обикновено и разговаряше весело.
— Значи утре слагаме край на този скитнически живот, така ли?
— Нали така решихме — отвърнах аз. — Пък и вече сме ангажирали местата си в дилижанса.
— Значи няма какво друго да правим, освен да тръгнем — каза Стиърфорд. — Просто бях забравил, че в света има нещо друго освен разходки по море. И бих желал да беше така.
— Ще ти бъде интересно, докато не си се наситил — казах му аз, като се смеех.
— Възможно — отвърна той. — Но признавам, не очаквах такива саркастични думи от една невинна маргаритка като тебе. Е, да! Аз съм капризен човек, Дейвид, знам това, обаче умея да кова желязото, докато е горещо. Струва ми се, че мога вече да издържа боцмански изпит.
— Мистър Пеготи казва, че си същинско чудо — отвърнах аз.
— Същинско морско чудо, а? — засмя се той.
— Да, той настина се възхищава от тебе и с пълно право. Ти успяваш във всичко, за което се заловиш. И знаеш ли, Стиърфорд, винаги съм се чудил как можеш да пръскаш така силите и способностите си.
— Така ли? — отвърна весело той. — Нищо на този свят не ме задоволява, Дейзи освен твоята невинност. А колкото до лекомислените ми увлечения, вярно е, че не мога да се привържа към едно-единствено нещо. Знаеш ли, че си купих ладия?
— Какъв особен човек си ти, Стиърфорд! — възкликнах, като се спрях, тъй като за пръв път чувах това. — Купуваш си ладия, а едва ли ще дойдеш отново тук!
— Не бъди толкова сигурен. Мястото ми харесва. Но както и да е — продължи той, като ускори крачките си, — лодката, която купих, е бързоходна и мистър Пеготи ще бъде неин господар, когато ме няма.
— О, сега те разбирам много хубаво, Стиърфорд! — възкликнах възторжено аз. — Купил си лодката уж за себе си, а всъщност, за да направиш добро на него. Така добре те познавам, че трябваше веднага да се сетя. Драги ми Стиърфорд, нямам думи, с които да изразя колко се възхищавам от щедростта ти.
— Хайде, хайде — каза той, като се изчерви. — Колкото по-малко приказваме за това, толкова по-добре.
— Е, не ти ли казах и по-рано, че няма радост или мъка, или каквото и да било чувство, изпитано от тези бедни хорица, което да те остави равнодушен?