— Добре, добре — отвърна той, — казал си ми го и стига толкова. Да приказваме за нещо друго!
Като се боях да не го обидя, ако продължавам да говоря по този въпрос, аз се задоволих само да си мисля за него. Завървяхме още по-бързо.
— Ладията ми трябва да бъде наново стъкмена и приготвена за употреба — каза след малко Стиърфорд — и ще оставя Литимър да се погрижи за това. Казах ли ти, че е тук?
— Не.
— Пристигна тази сутрин с писмо от майка ми.
Погледите ни се срещнаха и забелязах, че беше пребледнял, и дори устните му бяха бели. Помислих си, че може би някакво пререкание между него и майка му го бе докарало в онова мрачно настроение, в което го намерих край самотната камина. Загатнах му го, а той ми отвърна, като заклати глава и се позасмя:
— О, не! Нищо подобно! Литимър дойде просто така.
— Как е той? Както винаги ли?
— Да, както винаги. Далечен и спокоен като Северния полюс. Ще се погрижа да сложат ново име на ладията. Сега тя се нарича „Буревестник“. Но на мистър Пеготи не му трябва никакъв „Буревестник“. Ще й дам друго име.
— Какво?
— „Малката Емилия“.
Той продължаваше да ме гледа втренчено и си помислих, че по този начин иска да ме предупреди да не го хваля. Лицето ми не можеше да скрие радостта ми, обаче не казах нищо и той се усмихна, както си имаше обичай, с израз на облекчение.
— Но я виж тук — каза той, като погледна напред, — ето и истинската Емилия! И онзи момък е с нея. Бога ми, той е истински рицар. Не я оставя сама нито за минутка!
Сега Хам се занимаваше със строене на лодки. Той така беше усъвършенствувал природната си способност в това изкуство, че беше станал истински майстор. Беше облечен в работните си дрехи и изглеждаше доста грубоват, но имаше мъжествен вид и много подхождаше да бъде защитник на цъфтящото малко създание до него. Откритото и честно лице излъчваше такава любов и преданост, че за мен то струваше повече от всяка красота. Докато ги гледах да идват към нас, си казах, че наистина много си подхождат.
Когато се спряхме и ги заговорихме, тя отдръпна свенливо ръката си от неговата и поруменя, когато я подаде на Стиърфорд и на мен. Казахме си няколко думи и ги отминахме, а тя продължаваше да се свени да му подаде ръка, като тръгна малко настрани от него. Това ми се стори твърде мило и забавно, когато се извърнахме и ги погледнахме, докато те се отдалечаваха, а изглежда, че то бе направило същото впечатление и на Стиърфорд.
Изведнъж пред очите ни се появи една млада жена, която очевидно искаше да настигне двамата годеници. Отначало не я забелязахме, но като мина покрай нас, видях лицето й и то ми се стори познато. Имаше дързък и суров вид. Беше облечена нагло и дрехите й бяха тънки за това време на годината. Правеше впечатление на бедна жена. Очевидно цялата бе обладана от желанието да ги настигне час по-скоро. Тъмната равнина сякаш бе погълнала фигурите им и не се виждаше нищо освен морето и облаците. След малко и тя изчезна по същия начин, без да успее да се приближи до тях.
— Каква е тази черна сянка, която върви подир Емилия? — запита Стиърфорд, като се спря.
Той говореше ниско с глас, който ми беше почти чужд.
— Сигурно ще им иска милостиня — отвърнах.
— В просията няма нищо чудно, но удивително е, че просякинята трябваше да приеме такъв облик тъкмо тази вечер.
— Защо? — запитах го аз.
— Защото точно сега си мислех за нещо подобно — каза той след малко мълчание. — Откъде, по дяволите, се появи тя?
— Мисля, че от сянката на тази стена — казах аз, когато излязохме на пътя и пред погледа ни се изпречи някакъв зид.
— Отиде си! — каза той. — И дано всички злини да изчезнат заедно с нея. А сега да бързаме за вечеря!
Но още няколко пъти погледна назад към морския бряг, като изразяваше удивлението си с откъслечни фрази. Изглежда, че забрави за случката едва когато влязохме в странноприемницата и седнахме весело да вечеряме под трепкащите пламъци на свещта и на огъня.
Заварихме там Литимър, който ми оказа обичайното си въздействие. Когато изразих надеждата, че мисис Стиърфорд и мис Дартъл са добре, той отвърна почтително (и, разбира се, благопристойно):
— Благодаря, и двете са сравнително добре и ви поздравяват.
Това бяха всичките му думи, но ми се струваше, че заедно с тях ми казва: „Вие, господине, сте много млад, наистина много млад.“
Той застана в един ъгъл и през всичкото време не сваляше поглед от нас, или по-право, от мен. Бяхме свършили почти вечерята си, когато той направи една-две стъпки към масата ни и се обърна към господаря си.