— Извинете, господине, мис Маучър е долу.
— Кой? — извика изненадан Стиърфорд.
— Мис Маучър, сър.
— Какво ли пък прави тя тук, чудна работа? — възкликна Стиърфорд.
— Изглежда, че това е родното й място, сър. Съобщи ми, че всяка година идва тук на професионално посещение, сър. Срещнах я на улицата днес следобед и тя ме запита дали ще има честта да бъде на услугите ви след вечеря, сър.
— Познаваш ли въпросната великанка, Дейзи? — запита ме Стиърфорд.
Длъжен бях да призная — чувствувах се засрамен, че и в това отношение трябваше да се изложа пред Литимър, — че нямам понятие коя е мис Маучър.
— Тогава непременно ще те запозная — каза Стиърфорд, — тъй като тя е едно от седемте чудеса на света. Когато мис Маучър дойде, покани я тук — обърна се той към Литимър.
Бях много любопитен да видя тази дама, особено след като Стиърфорд избухна в смях, когато го запитах за нея, и упорито отказваше да отговори на въпросите ми. Бях принуден цял половин час да се топя от нетърпение. Бяха вдигнали покривката на масата и ние седяхме с бутилка портвайн край огъня, когато вратата се отвори и Литимър заяви с обичайното си спокойствие:
— Мис Маучър!
Погледнах към вратата и не видях нищо. Все още гледах нататък, като си мислех, че мис Маучър твърде много забавя появяването си, когато за най-голямо мое учудване видях край дивана да се клатушка едно пълничко джудже на около четиридесет или четиридесет и пет години, с много голяма глава и с игриви сиви очи. Ръцете й бяха толкова къси, че когато искаше да докосне с пръст вирнатото си носле, тя трябваше да се наведе и да сложи носа си върху показалеца си. Имаше двойна брадичка, която напълно бе погълнала панделките на шапката й заедно с джуфката им. Нямаше нито шия, нито кръст, а нозете й бяха толкова малки, че просто не си заслужаваше да ги споменава човек. Макар и да беше нормално голяма дотам, докъдето би трябвало да бъде кръстът й и при все че подобно на всички човешки същества тялото й да завършваше с крака, тя беше толкова ниска, че поставеният до дивана стол й послужи за маса и тя сложи чантата си върху седалката му.
И ето тази особа, облечена ексцентрично и някак си небрежно, опряла нос о показалеца си и с наклонена настрани глава, притвори многозначително едното си око, огледа Стиърфорд в продължение на няколко минути и изля цял поток от думи.
— Какво! Цветенце мое! — започна любезно тя, като заклати голямата си глава. — Значи сте тука, а? Ах, непослушно момче такова, не ви ли е срам да скитате толкова далеч от къщи? Сигурно сте дошли за някаква лудория. Ловък младеж сте вие, Стиърфорд, пък и аз съм си такава, нали? Ха, ха, ха! Бихте се обзаложили за сто фунта, че няма да ме срещнете тук, нали? Да ви благослови бог, момко, та мен човек може да ме види навред. Аз съм тук, там, навсякъде — също като златната монета в кърпичката, която изкусният фокусник взима от някоя дама. А като е думата за кърпички и дами, каква сте ми вие утеха за майка ви, нали, милото ми момче?
Като приказваше така, мис Маучър развърза панделките на шапката си, отметна ги назад и седна задъхана на едно столче за крака пред огъня, а махагоновата маса образуваше нещо като беседка над главата й.
— Ох, божичко — възкликна тя, като плясна с две ръце върху всяко едно от колената си и ме загледа лукаво. — Дебеличка съм и това си е, Стиърфорд. Тази стълба така ме измъчи, сякаш съм вадила сто ведра с вода. Ако ме видите да се подавам от някой висок прозорец, ще кажете, че съм доста хубавичка, нали?
— Ще кажа това, където и да ви видя — отвърна Стиърфорд.
— Ах, какъв сте ми ласкател! — провикна се малкото същество, като го цапна с носната кърпичка, с която изтриваше лицето си. — Но кълна ви се, има и други хора, които ме ласкаят. Миналата седмица бях у лейди Мидърз — ето една жена на място! Само как умее да се облича! — и самият Мидърз дойде в стаята, където я чаках — ех, и той е мъж както трябва — от десет години носи перука, но как я носи! — та казвам, той така се увлече да ми прави комплименти, че си помислих: май ще трябва да викам за помощ. Ха, ха, ха! Бива си го него, макар че му липсват принципи.
— Какво сте правили у лейди Мидърз? — запита я Стиърфорд.
— Нямам намерение да клюкарствувам, милото ми детенце — отвърна тя, като отново потупа с пръст по носа си, изкриви лице и запримигва с очи подобно на някакво хитро дяволче. — Не е ваша работа какво съм правила там! Искате да знаете дали мажа с нещо косата й да не пада, дали я боядисвам, дали й правя масажи или пък дали не й оправям веждите, така ли? Да, миличък, и това ще узнаете. Ами известно ли ви е името на прадядо ми?
— Не — каза Стиърфорд.