— Какво ще кажеш на това, Дейзи? — запита ме смеешком Стиърфорд, като зае предишното си място. — Искаш ли да те разкрасят?
— Благодаря, мис Маучър, друг път.
— Не ми отказвайте — отвърна тя, като ме изгледа с погледа на познавач. — Да понадебеля ли малко веждите ви?
— Благодаря, мис Маучър — отвърнах, — не сега.
— Тогава може би желаете да ви направя прическа? Също не?… Ами какво бихте казали, ако се позанимая малко с бакенбардите ви? Хайде.
Тук аз не можех да не се изчервя, тъй като ме засегнаха на слабото място. Мис Маучър обаче помисли, че в настоящия момент не съм разположен да се подложа на изкуството й и че дори малкото шишенце не е в състояние да ме съблазни, въпреки че за да бъде по-убедителна, го бе бутнала под самия ми нос. — Е, в такъв случай с вашето разкрасяване ще се заемем друг път — каза тя и ме помоли да й помогна да слезе от масата. Изпълних желанието й, тя скочи ловко и започна да завързва двойната си брадичка с панделките на шапката си.
— Какво ви дължа? — запита я Стиърфорд.
— Вземам ви ужасно евтино, пиленцето ми — отвърна му тя, — само пет шилинга. Не съм ли бъбрива, мистър Копърфийлд?
— О, съвсем не — отвърнах учтиво, при все че мислех тъкмо обратното. Подобно на изкусен жонгльор, тя подхвърли монетите във въздуха, хвана ги, пусна ги в джоба си и силно го потупа.
— Там ми е касата! — забеляза мис Маучър, като отново застана до стола и се залови да слага в чантата си всички дреболии, които бе извадила от нея. — Прибрах ли си всички неща? Да, така изглежда. А сега знам, че ще сломя сърцата ви, но съм принудена да ви напусна. Ще трябва да съберете всичката си смелост и да се постараете да го понесете. Довиждане, мистър Копърфийлд! А вие, Стиърфорд, внимавайте какво правите! Божичко, колко съм бъбрива! Но грешката е ваша. Прощавам ви! Лека нощ, гълъбчета!
С провесена на ръка чанта тя стигна, клатушкайки се, до вратата, като през всичкото време не преставаше да приказва. Сетне се спря и ни запита дали не желаем къдрица от косата й.
— Божичко, колко съм бъбрива — повтори тя и като опря пръст на носа си, най-после си излезе.
Стиърфорд се смя така много, че зарази и мен, макар че, сигурен съм, ако той не беше започнал, сам не бих се разсмял. След като се насмяхме (подир доста дълго време), той ми разправи, че мис Маучър имала много широки връзки и принасяла полза на най-различни хора по най-различни начини. Някои я смятали за чудачка, но всъщност тя била много умна и проницателна. Твърдението й, че човек можел да я види тук, там и навсякъде, било напълно вярно, тъй като посещавала и някои провинциални градове и, изглежда, намирала клиенти навред. Запитах го по-подробно за характера й, като намекнах, че доколкото ми се е сторило, преценките й не винаги съвпадат с общоприетите, но макар и да направих няколко опита да му привлека вниманието в тази насока, той не ми отговори. Вместо това чух твърде много за изкуството и доходите й. Изобщо цялата вечер тя беше главната ни тема за разговор.
Когато дойдох до дома на мистър Баркис, с учудване видях Хам да се разхожда нагоре-надолу пред къщата. Той ми каза, че малката Емилия е вътре — нещо, което още повече ме учуди. Естествено беше да го запитам защо и той не е при тях, а се разхожда самичък навън.
— Знаете, мастър Дейви — започна колебливо той — Емилия приказва там с някого.
— Бих казал, че тъкмо заради това и ти би трябвало да си при нея, Хам — казах му усмихнато аз.
— Да, вярно, мастър Дейви, общо взето, така би трябвало да бъде, но вижте какво — сниши гласа си той и доби много сериозен вид. — Емилия влезе вътре, за да поговори с една млада жена, една жена, с която се е познавала по-рано, но с която сега не иска да има нищо общо.
Като чух това, изведнъж се сетих за непознатата, която бяхме видели на пътя да ги следва.
— Тя е една клетница, мастър Дейви, която целият град тъпче под краката си. От нея се боят повече, отколкото от привидение.
— Дали не я видяхме на брега, след като се разделихме с вас, Хам?
— Смятате, че е вървяла подир нас ли, мастър Дейви? Твърде е възможно, макар че ние не я забелязахме. Така трябва да е било. Когато Емилия си влезе в стаичката, тя видяла светлината, застанала под прозореца и прошепнала: „Емилия, Емилия, смили се над мен, за бога. И аз едно време бях като теб!“ Човек не може да остане равнодушен към такива думи, мастър Дейви.
— Това е вярно, Хам. И какво направи Емилия?
— Тогава тя казала: „Марта, ти ли си? Марта, нима това си ти?“ Знаете, мастър Дейви, те бяха работили дълго време при Оумър.
— Да, сега се сещам коя е! — извиках аз, спомняйки си за едната от двете девойки, които бях видял там. — Сещам се много добре.