— Марта Ендел — каза Хам. — Две или три години по-възрастна от Емилия, но са били заедно в училище. Всичко, което може да се каже за нея, се съдържа в думите: „Емилия, Емилия, смили се над мене, за бога. И аз едно време бях като тебе.“ Тя искаше да поговори с Емилия. Емилия обаче не можеше да разговаря с нея вкъщи, тъй като вуйчо й щеше скоро да се върне. А той, мастър Дейви, колкото и добър и милостив да е, не би се съгласил да ги види една до друга, дори и да му дадат всички съкровища, които морето е погълнало.
Знаех, също както и Хам, че наистина е така.
— Тогава Емилия написа нещо на едно парче хартия, подаде й го през прозореца и каза: „Дай това на леля ми мисис Баркис и от любов към мен тя ще те пусне да се постоплиш до огъня, докато вуйчо излезе и аз мога да дойда“. Сетне, мастър Дейви, Емилия ми разправи всичко и ме помоли да я доведа тук. Можех ли да направя нещо друго? Тя не би трябвало да се събира с такива жени, но нима можех да й откажа, когато ме молеше със сълзи на очи?
Той пъхна ръка в пазвата на грубоватата си куртка и внимателно извади оттам една хубава мъничка чанта.
— И ако можех да й откажа, когато ме молеше със сълзи на очи, мастър Дейви — каза Хам, като сложи нежно чантичката върху грубата си длан, — как бих могъл да й откажа, когато ми даде да й нося тази мила играчка — още повече пък, като знам за какво й трябва! — каза замислено Хам, като гледаше чантата. — Милата ми Емилия, толкова малко пари има и въпреки това е готова да ги даде другиму.
Когато той прибра чантата, аз му стиснах горещо ръката. Този мой жест изразяваше чувствата ми по-добре от всякакви думи. В продължение на една-две минути двамата се разхождахме нагоре-надолу в мълчание. После вратата се отвори и се появи Пеготи. Тя кимна на Хам да влезе. Аз смятах да се отдръпна встрани, но тя дойде подир мене, като ме замоли и аз да вляза. Дори и тогава бих предпочел да не влизам в стаята, където всички се бяха събрали, обаче вратата се отваряше направо в спретнатата, постлана с плочки кухня, която вече съм описвал, така че преди да се усетя, се намерих вече вътре.
Девойката, същата, която бях видял на брега — седеше на земята, близо до огъня и бе положила глава на един стол. От начина, по който се бе облегнала, се досетих, че Емилия сигурно току-що бе станала от този стол и навярно главата на девойката бе лежала на скута й. Виждаше се много малко от лицето й, тъй като върху него се бе разпиляла косата й, която, изглежда, тя бе дърпала с ръце. Успях обаче да забележа, че бе млада и имаше бяло лице. Пеготи и Емилия бяха плакали. Когато влязохме, никой не говореше. Тиктакането на холандския часовник върху скрина се чуваше сякаш двойно по-силно от обикновено. Първа заговори Емилия.
— Марта иска да отиде в Лондон — обърна се тя към Хам.
— А защо тъкмо там? — запита я той.
Той бе застанал между двете девойки, като гледаше към седналата на пода Марта. Никога няма да забравя този негов поглед. В него се четеше едновременно и състрадание, и неудоволствие от това, че е близка с годеницата му. И двамата говореха по такъв начин, сякаш девойката е болна — с нисък, задушевен глас, който се чуваше ясно при все че шепнеха.
— По-добре там, отколкото тук — каза високо един друг глас — Мартиният, макар и самата тя да не се бе помръднала. — Там никой не ме познава, а тук всички ме знаят.
— Какво ще прави тя там? — запита Хам.
Тя вдигна глава и го погледна мрачно за минутка. Сетне отново я сведе и се хвана за шията, като че ли бе в треска или я пронизваше някаква болка.
— Ще се постарае да започне нов живот — каза малката Емилия. — Вие не знаете какво ни разказа тя, нали, леличко?
Пеготи заклати глава съчувствено.
— Ще се опитам да захвана живота си наново, ако ми помогнете да се махна оттук. Едва ли бих могла да бъда по-зле, отколкото съм тук. Ох! — промълви тя, като потрепна конвулсивно. — Махнете ме от тези улици, където целият град ме познава от дете!
Емилия протегна ръка към Хам и видях, че той й даде една кеневирена кесия. Тя е пое, като помисли, че е нейната чантичка, и направи една-две стъпки напред. Но като разбра грешката си, тя се върна към него и му я показа.
— Всичко, каквото има там, е твое, Емилия — чух го да й казва. — Това, което е мое, е и твое, миличка. То не би ме радвало, ако не беше ти!
Сълзи отново се появиха на очите й, обаче тя се извърна и се доближи до Марта. Не разбрах какво й даде. Видях само как се наведе над нея и сложи пари в пазвата й. После прошепна нещо и запита дали е достатъчно.
— Повече от достатъчно — отвърна другата, като взе ръката й и я целуна.