Тогава Марта се изправи, загърна се в шала си и като хлипаше с глас, отиде бавно до вратата. Спря се за малко, преди да излезе, сякаш искаше да промълви нещо или да се извърне, обаче никаква дума не се отрони от устните й. После отново се чу провлеченото й жално ридание и тя си излезе от кухнята.
Когато вратата се затвори, Емилия хвърли бърз поглед към трима ни, зарови лице в ръцете си и се разхълца.
— Недей, Емилия! — каза Хам, като я потупа нежно по рамото. — Недей, миличката ми! Не бива да плачеш така!
— О, Хам! — възкликна тя, като продължаваше да плаче жално. — Аз съвсем не съм толкова добра, колкото би трябвало да бъда! Знам, че понякога съм същинска неблагодарница!
— Напротив, много си добра — утешаваше я Хам.
— Не! Не! Не! — извика малката Емилия, като хълцаше и клатеше глава. — Не съм толкова добра, колкото би трябвало да бъда. Никак не съм!
И продължаваше да плаче, сякаш сърцето й щеше да се пръсне от мъка.
— Твърде много злоупотребявам с любовта ти. Знам това! — хълцаше тя. — Често пъти ти се сърдя и капризнича, когато знам, че трябва да бъда съвсем друга. А ти никога не си лош към мене. И защо ли се държа така, когато много добре съзнавам, че трябва само да съм ти благодарна и да те правя щастлив!
— Та ти винаги ме правиш щастлив, миличка! — каза Хам. — Достатъчно ми е само да те погледна, за да бъда щастлив. Дори когато по цял ден мисля за теб, пак съм щастлив.
— О, но това не е достатъчно! — извика тя. — Това е, защото ти си добър, а не аз. Миличкият ми, може би за теб щеше да бъде по-хубаво, ако беше обикнал друга девойка — по-постоянна и много по-ценна, а не такова лекомислено и променчиво създание като мен.
— Милото, нежно сърчице — каза Хам с нисък глас. — Марта съвсем я е разстроила.
— Моля ти се, леличко изхълца Емилия, — ела тук и нека да облегна глава на гърдите ти. Толкова съм нещастна тази вечер! Съвсем не съм такава, каквато би трябвало да бъда, леличко. Знам това много добре!
Пеготи отиде бързо до стола край огъня, а Емилия коленичи до нея, прегърна я и я загледа.
— Моля ти се, леличко, опитай се да ми помогнеш! Хам, мили мой, помогни ми и ти. Мистър Дейвид, помогнете ми и вие заради спомените ни от миналото! Искам да бъда по-добра, отколкото съм сега. Искам да бъда сто пъти по-признателна. Искам по-дълбоко да почувствувам какво прекрасно нещо е да бъда съпруга на един добър човек и да водя спокоен живот. О, боже мой, боже мой, сърцето ми се къса!
Тя склони глава на гърдите на старата ми бавачка и заплака, докато Пеготи я галеше като дете. Малко по малко Емилия се успокои и ние всички взехме да я утешаваме. Ту й приказвахме ободрително, ту се шегувахме с нея, докато най-после тя вдигна глава и ни заговори. Продължихме в същия дух, докато най-после можа да се усмихне, сетне се разсмя, а най-после седна, полузасрамена. Пеготи среса разбърканите й къдри, избърса очите й и я оправи, за да не би вуйчо й да се чуди защо е плакала.
След малко я видях да прави нещо, което никога дотогава не правила. Тя се приближи до грубата фигура на годеника си, сгуши се до него, сякаш той беше едничката й закрила, и го целуна невинно по бузата. Когато при слабата светлина на новия месец те си тръгнаха за къщи, аз ги загледах, докато се отдалечаваха, и не можех да не си помисля каква голяма разлика имаше между тяхното заминаване и Мартиното. Емилия се бе хванала за годеника си с двете си ръце и не се отделяше от него.
XXIII ГЛАВА
ИЗБИРАМ СИ ПРОФЕСИЯ
Когато на сутринта се събудих, дълго мислих за вълнението на малката Емилия, след като Марта си бе отишла. Почувствувах, че бях станал неволен свидетел на интимните й преживявания, за които не би трябвало да разправям никому, дори и на Стиърфорд. Към никого не бях чувствувал никаква нежност, както към това прекрасно същество, което, дълбоко съм убеден, предано обичах още от времето, когато си играехме като деца. Да разправя дори и на Стиърфорд онова, което тя не можа да потисне, когато разкри случайно сърцето си пред мене, ми се струваше странна подлост, недостойна за самия мен, недостойна за чистото ни детство, чието обаяние винаги обкръжаваше като ореол главата й. Твърдо реших, че ще пазя тази случка в тайна и струваше ми се, че в моите очи това придаваше нова прелест на малката Емилия.
Докато закусвахме, донесоха ми едно писмо от леля ми. В него бе засегнат един въпрос, относно който знаех, че Стиърфорд може да ми даде полезен съвет и върху който с удоволствие бих разисквал през време на пътуването ни за вкъщи. Засега и двамата бяхме твърде заети да си вземаме сбогом с приятелите си. Мистър Баркис много съжаляваше, че напущаме градчето, и съм сигурен, че с удоволствие би отворил сандъчето и би пожертвал още една гвинея, ако това би било в състояние да ни задържи поне още два дена. Пеготи и всичките й роднини бяха също много огорчени от заминаването ни. Цялото заведение на Оумър и Джорам излезе да ни пожелае добър път. Толкова много рибари бяха дошли да изпроводят Стиърфорд, че когато куфарите ни трябваше да се занесат до дилижанса, имахме такъв брой доброволни преносвачи, които биха ни стигнали дори ако бяхме взели със себе си багажа на цял полк. С една дума, когато напущахме Ярмут, ние оставяхме зад себе си чудесни спомени и общо съжаление.