— Не мислиш ли, че тази птица може да е дошла от провинцията, лельо? — смирено запитах аз.
— Разбира се, че не — отвърна ми тя. — Никакво удоволствие не би доставило на един лондонски търговец да продава истински продукти.
Не се осмелих да й възразя, но добре си хапнах — нещо, което истински я зарадва. Когато разчистиха масата, Джанет й помогна да си нагласи косата, да си сложи нощната шапчица, която беше по-хубава от обикновените й. (В случай, че има пожар, каза леля ми), както и да загъне роклята си над колената, за да ги стопли пред огъня, преди да си легне. Сетне според едно отдавна установено правило, от което не бе възможно да се направи и най-малкото отклонение, й приготвих чаша горещо бяло вино и парче препечен хляб, нарязан на ивици. Когато всичко това бе свършено, Джанет си излезе и ни остави да прекараме остатъка от вечерта самички. Леля ми седна срещу мен, потапяше една по една ивиците препечен хляб в чашата с вино, преди да ги сложи в устата си, и ме поглеждаше благосклонно изпод къдричките на нощната си шапка.
— Е, Трот — започна тя, — какво мислиш за прокторската професия? Или може би още не си мислил за нея?
— Мислих твърде много, леличко, и надълго разговарях по този въпрос със Стиърфорд. Идеята ми харесва страшно много.
— Добре, добре, това е насърчително — каза тя.
— Виждам само една трудност, лельо.
— И каква е тя, Трот?
— Доколкото разбирам, човек трудно влиза в прокторското съсловие и затова бих искал да запитам дали подготвянето ми за тази професия няма да е много скъпо.
— За да влезеш там, ще са необходими точно хиляда лири стерлинги — заяви леля ми.
— Виж какво, скъпа лельо — казах аз, като приближих стола си към нея, — това много ме тревожи. Сумата е доста голяма. Изразходвала си вече значителни средства за образованието ми, а и винаги си била много щедра към мен. Ти си самото великодушие. Сигурно има и други възможности да започна живота си без харчене на толкова пари, а с надеждата, че с труд и усърдие пак бих напреднал. Не мислиш ли, че би било по-добре да постъпим именно така? Сигурна ли си, че можеш да пожалиш толкова много пари, и смяташ ли, че е справедливо да ги даваш? Ти си ми втора майка и аз ти казвам всичко това, защото искам да поразмислиш. Сигурна ли си, че заслужавам тези жертви?
Леля ми свърши парчето препечен хляб, което бе започнала, като през всичкото време ме гледаше право в лицето. Сетне постави чашата си върху камината, кръстоса ръце върху вдигнатите си поли и ми отговори по следния начин:
— Мое дете, ако имам някаква цел в живота, то е да ти помогна да станеш добър, разумен и честит човек. И двамата с Дик горещо желаем това. Бих искала някои от познатите ми да чуят как Дик говори по този въпрос. Той е поразително умен. Никой обаче не познава дълбочината на ума му така добре, както аз.
Тя се поспря малко, за да вземе ръката ми между своите, и продължи:
— Няма смисъл, Трот, да си припомняме миналото, ако то не оказва своето влияние върху настоящето. Може би бих могла да бъда по-добра приятелка на баща ти. Може би бих могла да бъде по-добра приятелка и на онова клето дете, майка ти, дори и след като сестричката ти Бетси Тротууд ме разочарова. Когато ти дойде при мен като малък бежанец, целият изпрашен и изпокъсан, аз наистина си помислих това. Оттогава насам, Трот, винаги си бил моята гордост и радост. Парите не ми трябват за нищо друго, най-малкото… — за мое учудване тук тя се поспря и се смути. — Не, те не ми трябват за нищо друго и ти си моето осиновено дете. Само че трябва да ме обичаш, когато остарея, и да бъдеш снизходителен към хрумванията и чудатостите ми. По този начин ще направиш повече за една стара жена — чиято младост не е била така щастлива и спокойна, както би трябвало да бъде, — отколкото същата тази стара жена е направила за теб.
За първи път чувах леля си да спомене нещо за миналото си. В начина, по който го направи, имаше толкова достойнство, че ако това изобщо би било възможно, любовта и уважението ми към нея се усилиха още повече.
— Значи, Трот, напълно сме се разбрали — каза тя — и няма какво повече да приказваме. Сега ме целуни, а утре сутринта след закуска ще отидем в съда.
Преди да си легнем, дълго време разговаряхме край камината. Спях в една стая на същия етаж с лелината ми и през нощта на няколко пъти бях събуждан от изплашеното й почукване. Щом като чуеше далечно боботене и скърцане на коли или кабриолети, тя идваше да ме пита „дали не съм чул пожарникарските коли“. Когато обаче наближи сутринта, тя заспа по-спокойно, като позволи и на мен да сторя същото.