Напълно доволен от сънливата атмосфера на това убежище, уведомих мистър Спенлоу, че засега съм видял достатъчно от това, което ме интересува. Отидохме при леля ми и двамата с нея си тръгнахме. Когато излизахме от бюрото на Спенлоу и Джоркинс, видях чиновниците да се побутват един друг с писалките си и да ме оглеждат и това ме накара да се почувствувам страшно млад.
Пристигнахме в Линкън Ик Фийлдс без нови приключения, освен дето се сблъскахме с едно впрегнато в каручка магаре, което събуди болезнени асоциации у леля ми. Когато се прибрахме благополучно в хотела, отново заговорихме надълго и нашироко за плановете ми. Знаех, че леля ми желае час по-скоро да си отиде вкъщи и че страхът от джебчии, от пожар и от развалена храна не й дава нито половин час спокойствие. Така че, като не исках да й създавам безпокойства, я помолих да гледа себе си и да ме остави сам да се погрижа за всичко необходимо.
— Утре ще стане една седмица, откакто съм дошла, та имах време да помисля за всичко, миличък — отвърна ми тя. — В квартала Аделфи има едно жилище, което ще бъде напълно подходящо за теб.
С това късо предисловие тя извади от джоба си обявление, внимателно изрязано от вестник. Там се съобщаваше, че на Бъкингам Стрийт се намира чудесно жилище, с изглед към реката, много подходящо за благороден младеж на служба в някое от съдилищата или другаде. Настаняване веднага. Умерен наем. По желание може да се наеме само за един месец.
— Та това е точно каквото ми трябва, лельо! — казах аз, почервенял от радост при мисълта, че ще си имам собствено жилище.
— Тогава ела — каза тя, като веднага сложи бонето си, което само една минутка преди това бе свалила. — Ще отидем да го разгледаме.
Обявлението ни отправяше да се отнесем до мисис Круп, живееща в същата къща. Дръпнахме звънеца няколко пъти, преди да се появи самата мисис Круп, пълна жена, от чийто бархетен халат се подаваше воланът на фланелена фуста.
— Ако обичате, госпожо, нека да разгледаме стаите, които давате под наем — обърна се към нея леля ми.
— За този ли господин? — запита мисис Круп, като затършува из джобовете си за ключовете.
— Да, за племенника ми — потвърди леля ми.
— Те са тъкмо за него! — каза хазайката.
Качихме се горе. Стаите бяха на най-горния етаж (голямо преимущество в очите на леля ми, тъй като се намираха близо до противопожарната стълбичка) и се състояха от едно малко полусляпо преддверие, където едва можеше да се види нещо, от една напълно сляпа кухничка-килер, в която не можеше да се види абсолютно нищо, от всекидневна и спалня. Мебелите бяха поизтъркани, но инак доста добри за мен, пък и реката действително се виждаше от прозорците.
Стаите много ми харесаха, така че леля ми и мисис Круп се уединиха в кухнята, за да разискват условията, докато аз седях на дивана във всекидневната и просто не се осмелявах да си представя, че ми е отредено да живея в такова благородно жилище. Не след дълго те се върнаха и по лицето на мисис Круп, както и по усмивката на леля ми, познах, че договорът е сключен.
— Това мебелите на последния наемател ли са? — запита леля ми.
— Да, госпожо — потвърди мисис Круп.