— А какво е станало с него? — заинтересува се леля ми.
Изведнъж мисис Круп бе обхваната от бурна кашлица, така че едва можа да изрече:
— Той се разболя, госпожо, и — ких! ких! ких! Божичко! — и после умря!
— Ха! И от какво умря?
— Знаете ли, госпожо, помина се от пиянство — каза мисис Круп поверително. — От пиянство и от пушене.
— От какво пушене? Да не би да искате да кажете, че комините са нещо повредени? — запита леля ми.
— Не, госпожо, от пушене на лула и пури.
— Поне това, Трот, не е заразително — забеляза леля ми, като се обърна към мене.
— Разбира се, че не — съгласих се аз.
С една дума, като видя колко съм очарован от жилището, леля ми го нае за един месец, като обаче договорът щеше да се продължи за срок от една година, ако жилището се окаже удобно. Мисис Круп трябваше да се погрижи да ми достави завивки и да ми готви. Тя намекна също така, че ще ме гледа като собствен син. Условихме се, че ще се установя там след един ден. На прощаване мисис Круп забеляза, че слава богу, най-после е намерила човек, за когото да се грижи!
На връщане леля ми изказа надеждата, че животът, който ще започна, ще ме направи самостоятелен и решителен, едничките качества, от които се нуждая. На другия ден повтори това още няколко пъти. Наредихме да изпратят дрехите и книгите ми от дома на мистър Уикфийлд в новото ми жилище. Писах на Агнеса дълго писмо във връзка с тази работа, както и за да й разправя за приятното си пътуване. Без да се впущам в по-големи подробности, трябва да прибавя, че леля ми даде достатъчно пари за всичките ми възможни нужди през пробния месец. За мое и нейно най-голямо разочарование Стиърфорд не дойде преди заминаването й. Изпратих я до дилижанса за Дувър, където тя се настани, изпълнена от въодушевление за предстоящите битки с магаретата. Джанет седна до нея и когато дилижансът замина, аз се отправих към Аделфи, като си мислех за миналото, когато скитах из подземията му, и за щастливите промени, които ме бяха извели на повърхността.
XXIV ГЛАВА
ПЪРВАТА МИ ПРОЯВА НА РАЗГУЛЕН ЖИВОТ
Чудесно беше да си имам собствено жилище и да се чувствувам, когато заключвах външната врага, също като Робинзон, когато влиза в пещерата си и издърпва след себе си стълбичката. Чудесно беше да се разхождам из града с ключа на къщата си в джоба и да знам, че мога да си поканя всеки, когото пожелая. Чудесно беше да си влизам и излизам, когато ми е угодно, без да давам никому сметка, да карам мисис Круп да тича задъхана нагоре, когато ми потрябва за нещо и когато е склонна да дойде. Казвам, всичко това беше чудесно, но трябва да добавя, че понякога се чувствувах страшно самотен.
Сутрин беше добре, особено при хубаво време. Денем, когато слънцето грееше весело, животът ми изглеждаше волен и много приятен, но с настъпването на вечерта настъпваше и унинието ми. Не знам как ставаше така, но при светлината на свещта всичко ми изглеждаше мрачно. Тогава ми се искаше да разговарям с някого. Липсваше ми Агнеса, милата ми приятелка и доверителка. Струваше ми се в тези моменти, че мисис Круп е някъде много далеч. Мислех си за предшественика си, който се бе поминал от пиянство и пушене. Бих желал той да бе благоволил да остане жив, та сега мисълта за смъртта му да не ме мъчеше.
След два дни и две нощи вече ми се струваше, че съм живял там в продължение на цяла година. Но уви, това не ме беше направило по-възрастен и продължавах да страдам от младостта си както и по-рано.
Стиърфорд не се появи никакъв и предположих, че трябва да е болен. Рано на третия ден излязох от съда и се запътих към Хайгит. Мисис Стиърфорд много се зарадва, когато ме видя. Тя ми каза, че синът й отишъл с един приятел от Оксфорд да посети друг един, който живеел близо до Сент Олбънс, но че го очаквала да се върне на следния ден. Толкова го обичах, че го ревнувах от оксфордските му приятели. Тя настоя да остана за вечеря и можете да бъдете сигурни, че цял ден приказвахме само за него. Разправих й как всички в Ярмут са го обикнали и какъв приятен спътник е той. Мис Дартъл задаваше какви ли не въпроси и правеше какви ли не намеци. Беше страшно любопитна и искаше да узнае всичко за пътуването ни до Ярмут, като непрестанно повтаряше: „Наистина ли беше така? Вярно ли?“ По този начин измъкна от мен всичко, каквото искаше. Външният й вид беше точно такъв, какъвто го описах и по-рано, но обществото на двете дами ми беше толкова приятно, че сега малко се поувлякох по нея. Докато седях там и особено когато вървях към Бъкингам Стрийт, не можех да не си мисля колко приятно би ми било присъствието й в самотната ми квартира.
На другата сутрин, преди да тръгна за съда, аз тъкмо закусвах с кафе и кифла, когато за най-голяма моя радост при мен влезе самият Стиърфорд.