Агнеса отново се засмя на собствената си проницателност и ми каза, че ако й се доверявам добросъвестно, тя ще държи списък на всичките ми бурни увлечения, като отбелязва началото, продължителността и края на всяко едно от тях подобно на царуването на кралете и кралиците в английската история. Сетне ме запита дали съм виждал Юрая.
— Юрая Хийп ли? — казах аз. — Не съм го виждал. Той в Лондон ли е?
— Всеки ден идва долу, в кантората — отвърна Агнеса. — Той дойде в Лондон една седмица преди мене. Боя се, че ни готви нещо неприятно, Тротууд.
— Виждам, че това те тревожи, Агнеса. Какво може да е то?
Агнеса остави настрани ръкоделието си и отвърна, като сложи ръцете си една върху друга и ме погледна замислено с прекрасните си кротки очи:
— Боя се, че ще влезе в съдружие с татко.
— Какво? Юрая? Нима това подло, раболепно създание е успяло да пропълзи толкова нависоко? — извиках възмутен аз. — Нима, Агнеса, ти не се възпротиви на това? Помисли си само за последиците! В никакъв случай не трябва да мълчиш. Не трябва да оставиш баща си да предприема подобна стъпка. Необходимо е да предотвратиш тази работа, докато не е станало късно.
Агнеса не преставаше да ме гледа, като клатеше глава и се усмихваше леко на разпалеността ми.
— Спомняш си за последния ни разговор относно татко, нали? Наскоро след това — може би подир два или три дена той ми загатна за първи път, че нещо подобно може да стане. Трогателно беше да го гледаш как се мъчи да ми представи, че в случая се касае за доброволен избор от негова страна, а не за принуда. Така мъчно ми стана за него.
— Принуда ли, Агнеса! Та откъде идва тази принуда?
Тя помълча малко и каза:
— Юрая е успял да се направи необходим за татко. Той е хитър и наблюдателен. Успял е да улови татковите слабости, да ги поощрява и да се възползува ловко от тях, докато… докато най-после татко е започнал да се бои от него.
Ясно виждах, че в цялата работа имаше нещо повече от това, което тя ми казваше, повече от това, което знаеше или можеше да предположи. Не исках да й причиня болка, като я запитам по-подробно. Виждах, че щадеше баща си и не искаше да го излага повече. Очевидно това бе продължавало от дълго време насам, обаче аз се въздържах да говоря.
— Влиянието му върху татко е много голямо — продължи Агнеса. — Той дава вид, че е смирен и много благодарен на баща ми — и може би това е вярно. Обаче истината е, че има власт върху татко и се боя, че добре използува тази своя власт.
— Той е същинско куче? — възкликнах аз и това малко ме пооблекчи.
— Когато татко ми заговори за това — продължи Агнеса, — той му казал, че възнамерява да напуща. Много му било мъчно и никак не искал, но другаде му се откривали по-добри възможности. Точно тогава татко беше много унил и по-загрижен, откогато и да било. Изгледите за съдружие с Юрая му се сториха добре дошли, макар и от друга страна, това да го караше да се срамува и да се чувствува унизен.
— А ти как го прие, Агнеса?
— Сторих това, Тротууд, което, надявам се, бе право. Убедена бях, че заради татковото спокойствие жертвата трябва да се направи, и затова настоях пред него да не се колебае. Казах му, че това ще облекчи товара му — и дано наистина да бъде така! Споменах също, че по този начин ще имаме по-голяма възможност да бъдем заедно. О, Тротууд! — извика Агнеса, като покри лице с ръцете си, когато на очите й се показаха сълзи. — Едва ли не ми се струва, че съм по-скоро таткова неприятелка, отколкото негова предана дъщеря. Знам много добре как се е променил той с любовта си към мен; знам как поради желанието си да се посвети всецяло на мен е ограничавал кръга на приятелите и интересите си. Знам колко много неща е жертвал заради мен, как грижите му по мен винаги са засенчвали живота му и са отслабвали силата и енергията му, като са го насочвали само към една-единствена цел. О, ако някога бих могла да променя всичко това! Ако бих могла да поправя злините, за които, без да искам, съм станала причина.
Никога по-рано не бях виждал Агнеса да плаче. Бях съзирал в очите й сълзи, когато носех вкъщи похвали и награди от училище и когато последния път говорехме за баща й, а също така бях забелязал как извръща глава, когато си вземахме сбогом; но никога не я бях виждал толкова нажалена. Всичко това ме изпълни с такова състрадание, че не можах да направя нищо друго, освен да продумам безпомощно и глупаво:
— Моля ти се, Агнеса, недей! Недей, скъпа ми сестрице!
Но нейният характер бе толкова по-силен от моя, тя така бързо можеше да се овладява, че не бе нужно да я успокоявам дълго. Прелестното й спокойствие, което така много я отличаваше от другите, скоро се възвърна и лицето й отново светна подобно на лъчезарно небе, по което е минал облак.