— Изглежда, че няма да имаме възможност да останем дълго сами — каза Агнеса, — но докато още имаме време, трябва да те помоля да се държиш дружелюбно към Юрая. Не го отблъсквай. Може би той не заслужава да го мразим толкова, тъй като не сме уверени дали наистина върши нещо лошо. Но както и да е, мисли първо за татко и за мен!
Агнеса нямаше време да каже нещо повече, тъй като в това време вратата се отвори и в стаята влезе мисис Уотърбрук. Тя или беше едра жена, или носеше много широка рокля — не мога да кажа кое от двете, понеже не можех да разбера кое беше рокля и кое самата тя. Имах някаква смътна представа, че я бях видял в театъра, но тя, изглежда, си спомняше отлично за мене и очевидно подозираше, че все още съм пиян.
Малко по малко обаче откри, че съм трезвен, както и (надявам се), че съм скромен млад момък, което я накара да омекне в държанието си спрямо мене и да ме запита, първо, дали се разхождам в парка и, второ, дали се движа в обществото. Отвърнах й отрицателно и на двата въпроса и ми се стори, че това отново я накара да развали мнението си за мен. Тя обаче учтиво скри това и ме покани на вечеря на другия ден. Приех поканата и си взех сбогом. На излизане отидох долу в кантората да посетя Юрая, но тъй като го нямаше, оставих му визитната си картичка.
Когато на другия ден отидох на вечерята и ме облъхна дъхът на печено агнешко, открих, че аз не съм единственият гостенин. Долу на стълбата видях разсилния, който ми бе донесъл писмото, облечен в ливрея. Сега той помагаше на семейния слуга и чакаше да му дам името си, за да извести горе за пристигането ми. Когато ме запита доверително как се казвам, той си даде вид, че ме вижда за първи път, но и двамата знаехме много добре, че едва преди един ден се бяхме срещали. Гузната ни съвест ни караше да се държим като страхливци.
Оказа се, че мистър Уотърбрук е господин на средна възраст, с къс врат и с много широк нагръдник. Липсваше му само черен нос, за да заприлича напълно на мопс. Той ми изказа гордостта си от запознанството ни и след като изразих почитанията си на мисис Уотърбрук, ме представи церемониално на една крайно внушителна дама, облечена в черна кадифена рокля и широка черна кадифена шапка. Спомням си, че тя страшно много приличаше на някоя роднина на Хамлет, да речем, на леля му.
Името й беше мисис Хенри Спайкър. Там беше и съпругът й; той имаше такъв студен вид, че косата му, вместо да изглежда сива, правеше впечатление на поръсена със скреж. На семейство Спайкър се оказваше огромно внимание. Агнеса ми довери, че това се дължи на обстоятелството, че мистър Хенри Спайкър е адвокат на някой си или нещо си, свързано по някакъв начин с Министерството на финансите.
Между гостите беше и Юрая Хийп — облечен в черно и в състояние на крайно смирение. Когато се ръкувах с него, той ми каза, че е горд, задето съм благоволил да го забележа, и се чувствува наистина признателен за снизхождението ми към него. Бих желал той да не се чувствуваше толкова благодарен, тъй като това негово чувство го караше през цялата вечер да се навърта край мен. Когато се случеше да кажа някоя дума на Агнеса, иззад нас веднага се появяваше бледото му мъртвешко лице, а лишените му от ресници очи се устремяваха настойчиво към двама ни.
Имаше и други гости и всички ми изглеждаха изстудени за случая също като виното. Един от тях привлече вниманието ми още преди да се бе появил. Чух да съобщават името му — мистър Тредълс! Мислите ми веднага литнаха назад към Салем Хаус. Нима това беше същият онзи Томи, който рисуваше скелети!
Чаках да го видя с много голямо любопитство. Той беше сдържан млад момък със скромно държане, с доста смешна коса и с широко отворени очи. Така бързо се оттегли в едно невзрачно ъгълче, че ми трябваше доста време, докато го намеря. Най-после успях добре да го разгледам и се уверих, че ако очите ми не ме лъжат, това действително беше нещастният Том.
Проправих си път до мистър Уотърбрук и му казах, че между гостите виждам с радост един от своите съученици.
— Наистина ли! — възкликна учуден той. — Вие сте твърде млад, за да сте били на училище по едно и също време с мистър Хенри Спайкър.
— Думата ми не е за него! — отвърнах аз. — Говоря ви за мистър Тредълс.
— А, да, разбирам! — каза домакинът с доста понижен интерес. — Твърде е възможно.
— Ако наистина е същият, за когото мисля — казах, като погледнах към него, — двамата сме били в едно и също училище, наречено Салем Хаус. Той беше чудесно момче.