— О, да. Тредълс е добър момък — отвърна домакинът, като кимна снизходително с глава. — Тредълс е твърде добър момък.
— Какво любопитно съвпадение — казах аз.
— Действително, че е съвпадение — отвърна домакинът. — Тредълс бе поканен едва тази сутрин на мястото на брата на мисис Хенри Спайкър, който съобщи, че поради неразположение не ще може да дойде. А братът на мисис Хенри Спайкър е истински джентълмен, мистър Копърфийлд.
Измърморих нещо в знак на съгласие и възхищение, макар че за първи път чувах за споменатия господин. Сетне запитах за професията на мистър Тредълс.
— Тредълс — отвърна мистър Спайкър — е младеж, който се готви да става адвокат. Да. Той е доста добър момък. Вреди само на себе си.
— Наистина ли вреди на себе си? — казах аз, опечален да чуя това.
— Виждате ли — отвърна мистър Уотърбрук, като нацупи устни и заигра самодоволно и с вид на охолен човек с верижката на часовника си. — Тредълс е от онези хора, които не могат да преуспеят много в живота. Така например струва ми се, че никога не ще бъде в състояние да печели петстотин фунта годишно. Той ми бе препоръчан от един колега. О, да. Да. Вярно, че има способността да изучава делата и да ги излага добре писмено. И аз ще му дам възможност да напредне тази година. Доста ще му помогна. О, да. Да.
Голямо впечатление ми направи благодушно-самодоволният начин, по който мистър Уотърбрук промълвяше своето „да, да“. То беше особено изразително. Много ясно даваше да се разбере, че мистър Уотърбрук бе роден, ако не със сребърна лъжица в уста, то поне със стълба в ръка, по която се бе изкачвал стъпало по стъпало, докато най-сетне бе успял да стигне върха на крепостта, откъдето сега гледаше философски и покровителствено към хората в окопите.
Все още бях зает с тези мисли, когато известиха, че вечерята е сервирана. Мистър Уотърбрук придружи Хамлетовата леля. Мистър Хенри Спайкър кавалерствуваше на мисис Уотърбрук. Самият аз бих искал да взема за своя дама Агнеса, но неин кавалер беше един младеж с глуповата усмивка и възслабички крака. Юрая, Тредълс и аз като най-млади слязохме долу последни и се настанихме, както можахме. Обстоятелството, че бях далеч от Агнеса, ми даде възможност да се обадя на Тредълс, който ме поздрави много топло и възторжено. В същото време Юрая изразяваше радостта и смирението си с такива ужасни кълчения, че с удоволствие бих го хвърлил през перилата. На масата Тредълс и аз бяхме разделени, тъй като ни сложиха на противоположните краища: той попадна под блясъка на червената кадифена рокля на една от дамите, докато над мен надвисна мрачното сияние на лелята на Хамлет. Вечерята се проточи доста дълго и разговорът се въртеше изключително около аристокрацията и благородния произход. Мисис Уотърбрук на няколко пъти ми каза, че ако има нещо, от което се възхищава, това е благородното потекло.
Неведнъж ми мина през ум, че би било много по-приятно, ако не се държехме толкова изискано. Всички бяхме дотам изискани, че говорехме все за едни и същи неща. Сред поканените бяха и някои си мистър и мисис Гълпидж, които имаха нещо общо с юридическата дейност на банката, така че, като приказвахме било за банката, било за Министерството на финансите, представлявахме наистина отбрана група, нещо подобно на Касационния съд. При това лелята на Хамлет притежаваше фамилната слабост към монолозите и се впущаше в несвързани монолози върху всяка тема, която се подхващаше. Вярно, че те бяха твърде ограничени, но тъй като непрестанно се заговаряше за значението на произхода, тя имаше възможност да се отдаде на абстрактни умозрения като своя племенник.
В разговора ни имаше толкова много кръв, че с право можеха да ни вземат за канибали.
— Признавам, че напълно споделям мнението на мисис Уотърбрук — каза мистър Уотърбрук, като вдигна чашата си с вино до окото. — Има и други хубави неща на този свят, но дайте ми благородно потекло!
— О, нищо друго не може да достави на човек такова удовлетворение! — отбеляза лелята на Хамлет. — Чистотата на кръвта е благороден идеал. Някои прости умове (те не са много, но все пак съществуват) се прекланят пред това, което бих нарекла някакви си идоли. Наистина идоли! Прекланят се пред способности, интелект и така нататък. Но това са все неосезаеми неща. Докато с потеклото не е така. Мигом разпознаваме аристократичния произход в един нос или брадичка и си казваме: „Ето, това е аристократическа кръв!“ Кръвта е нещо, което веднага проличава и не подлежи на съмнение.
Младежът с глупавата усмивка, който кавалерствуваше на Агнеса, според мен постави въпроса още по-решително.