— Дявол да го вземе — каза той, като изгледа всички ни с идиотската си усмивка, — произходът не може да се пренебрегне. Необходим ни е, знаете ли. Има млади хора, знаете ли, които може да нямат нужното образование или държане и могат да докарат немалко беди на себе си и на другите, знаете ли, но, дявол да го вземе, човек трябва да им прости всичко, ако в жилите им тече благородна кръв! Самият аз бих предпочел да бъда повален от някой аристократ, отколкото да бъда вдигнат от земята от някой обикновен човечец!
Тази реч така прекрасно даваше израз на общото мнение по въпроса, че всички много я харесаха и младежът спечели вниманието на цялата маса чак докато дамите се оттеглиха.
Останали сами в трапезарията, мъжете се впуснаха да разговарят за какви ли не лордове и благородници, като вършеха това с истинско страхопочитание. Всичко това ми беше крайно скучно, а мистър Уотърбрук просто сияеше от удоволствие, че в неговия дом се споменават имената на такива знаменити личности.
Можете да си представите колко се зарадвах, когато най-сетне имах възможност да се кача горе при Агнеса, да поговоря с нея в един ъгъл и да й представя Тредълс. Той беше стеснителен, но много мил и все така добродушен както в миналото. Трябваше да си тръгне по-рано, тъй като на другия ден щеше да заминава в едномесечен отпуск. Поради това не можахме да разговаряме така дълго, както бих желал, но си разменихме адресите и си обещахме непременно да се срещнем, когато се върне в града. Той много се заинтересува, когато му казах, че съм близък със Стиърфорд, и заговори за него с такъв жар, че го накарах да каже на Агнеса какво е мнението му за него. Но тя само ме гледаше и леко клатеше глава, когато Тредълс не можеше да я забележи.
Тъй като тя сега се движеше сред хора, които не й бяха особено подходящи, много се зарадвах, когато разбрах, че ще си отива след няколко дни, и не съжалявах, че така скоро ще се разделим. Това ме накара да остана, след като всички други си бяха отишли. Да разговарям с нея и да я слушам как пее бе такова удоволствие за мен и така много ми напомняше за щастливия ми живот в тихата старинна къща, че бих стоял там половината нощ. Но понеже нямах извинение да остана, след като светилата на мистър Уотърбрук си отидоха едно по едно, взех си сбогом пряко волята си. Никога не бях съзнавал по-ясно, че Агнеса действително е моят добър ангел.
Казах, че всички гости се бяха разотишли, но не включвах в тяхното число Юрая, който не бе престанал да се навърта около нас. Когато слязох долу, той се бе промъкнал зад гърба ми и вървеше до самия мен, като нахлузваше на мъртвешките си пръсти огромните си ръкавици.
Не бях настроен за обществото на Юрая, но като си спомних какво ме бе помолила Агнеса, го поканих да дойде в квартирата ми да изпием чаша кафе.
— О, наистина ли, мастър Копърфийлд — каза той, — простете, исках да кажа мистър Копърфийлд, но другото ми идва така естествено. Не бих желал да си правите труд да каните такъв нищ човек като мен.
— Не става дума за никакъв труд — отвърнах аз. — Ще дойдеш ли?
— С най-голямо удоволствие — отвърна той, като се закълчи.
— Тогава хайде, идвай! — казах аз.
Не можех да се удържа да не се отнасям рязко с него, но той, види се, не обръщаше внимание на това. Минахме по най-късия път, без да разговаряме много. Той беше толкова нищ по отношение на смешните си ръкавици, че докато стигнем до вкъщи, още не бе успял да ги сложи на ръцете си.
Поведох го нагоре по тъмната стълба, за да не би да чукне в нещо главата си, и влажната му студена ръка така много ми приличаше на жаба, че се изкушавах да я пусна и да избягам. Мисълта за Агнеса и чувството ми за гостоприемство надделяха и го поканих вътре. Запалих свещите и той изпадна във възторг от стаята ми. Когато приготвих кафето в едно простичко тенекиено канче (което служеше за топлене на вода за бръснене), той така се разчувствува, че с удоволствие бих го полял с горещата вода.
— Наистина, мастър Копърфийлд, искам да кажа, мистър Копърфийлд, никога не бих предположил, че ще дойде ден, когато самият вие ще ми приготвяте кафе! Но пък, от друга страна, напоследък ми се случват толкова много неща, които в нищетата и смирението си никога не съм очаквал, че всичко това ми се струва като някаква благословия. Може би сте чули нещичко, мастър Копърфийлд, искам да кажа, мистър Копърфийлд, за благоприятната промяна в положението ми.
Той седеше на дивана ми, подгънал дългите си крака така, че чашата с кафе беше на коленете му. Оставил бе шапката и ръкавиците си на пода и полекичка разбъркваше кафето с лъжичката, а лишените му от ресници очи бяха обърнати към мен, без да ме гледат. Като наблюдавах как неприятно мърда ноздрите си и какви змийски тръпки минават по цялото му тяло, реших в себе си, че ужасно го ненавиждам. Крайно неприятно ми беше да се държа с него като със свой гост — тогава бях още много млад и ми бе невъзможно да прикривам чувствата си.