Ако го бях видял да натиска главата на мистър Уикфийлд с плоското си стъпало, нямаше да го мразя повече от този миг.
— О, божичко, мистър Копърфийлд — продължи той със съвсем мек глас, странно контрастиращ с движението на палеца му, който ни най-малко не бе отслабил натиска си върху масата. — В това няма никакво съмнение. Щеше да се стигне до разорение, до позор, до какво ли не. Мистър Уикфийлд знае това. Аз съм само едно скромно оръдие, което му служи, въпреки цялото си нищожество. И той ме издигна до положение, за каквото едва ли бих могъл някога да се надявам. Колко благодарен трябва да му бъда! — Той замълча с обърнато към мен лице, без обаче да ме гледа, и като най-сетне махна палеца си от масата, бавно го прокара по брадичката си, сякаш се бръснеше.
Спомням си с какво възмущение заби сърцето ми, когато видях лукавото му лице, огряно от червеникавите пламъци, които така добре му подхождаха, сякаш се готвеше да каже нещо.
— Мистър Копърфийлд — поде той — но… да не би да ви задържам?
— Не ме задържаш. Обикновено си лягам късно.
— Благодаря ви, мистър Копърфийлд! Вярно, че съм се издигнал в сравнение със скромното положение, в което се намирах, когато ме видяхте за пръв път, но все още съм си нищ. Надявам се, че никога няма да бъда нещо друго освен нищожество. Вярвам, че няма да ме сметнете за нескромен, ако ви доверя една мъничка тайна, нали, мистър Копърфийлд?
— О, не — казах с усилие аз.
— Благодаря ви! — той извади носната си кърпа и започна да трие с нея дланите си. — Мис Агнеса, мистър Копърфийлд…
— Е, Юрая?
— О, колко е приятно, че ме наричате Юрая така спонтанно! — той се заизвива като уловена риба. — И вие намерихте, че тя изглеждаше много добре тази вечер, нали?
— Намирам, че изглеждаше такава, каквато е била винаги: по-съвършена във всяко отношение от всички наоколо й.
— О, благодаря ви! Толкова е вярно! О, много ви благодаря за тези думи!
— Съвсем няма за какво да ми благодариш — казах отвисоко аз.
— Знаете ли, мистър Копърфийлд, точно това е тайната, която ще си позволя свободата да ви доверя. Колкото и нищ да съм — той заизтрива още по-усърдно ръцете си и погледна последователно тях и огъня, — колкото и нища да е майка ми и колкото и скромен да е нашият беден, но честен дом, образът на мис Агнеса (не се срамувам да споделя с вас тайната си, мистър Копърфийлд: почувствувах симпатия към вас още когато ви видях в кабриолета с леля ви)… образът на мис Агнеса от години е заседнал в сърцето ми. О, мистър Копърфийлд, само ако знаехте каква чиста любов питая дори към земята, върху която стъпва моята Агнеса!
Хрумна ми безумната мисъл да грабна нажежените маши и да го пронижа с тях. Цял бях обзет от това желание, но ме спря Агнесиният образ, поруган дори само от помислите на това червенокосо животно. Той се кълчеше насреща ми, сякаш низката му душа бе сграбчила тялото му и го извиваше на всички страни. Струваше ми се, че се раздува и разраства пред очите ми, и сякаш цялата стая се изпълва с ехото на думите му. И бях обхванат от онова непонятно чувство, което ни кара да мислим, че всичко това се е случвало някога в миналото и че знаем какво ще последва.
По лицето му бе изписано съзнание за силата му и това повече от всичко друго ме накара да се опомня и да не пренебрегна молбата на Агнеса. С по-голямо спокойствие, отколкото бих мислил преди малко, че ми е свойствено, го запитах дали е открил чувствата си на Агнеса.
— О, не, мастър Копърфийлд! — отвърна той. — О, господи, разбира се, че не! На никого не съм открил това освен на вас. Виждате ли, едва съм започнал да се издигам. Надявам се, че тя ще забележи колко съм полезен на баща й (наистина смятам да му бъда полезен, мастър Копърфийлд) и ще погледне по-благосклонно към мен.
Сега прозрях истинските замисли на този мерзавец и ми стана ясно защо ми ги разкрива.
— Ако бъдете така добър, мистър Копърфийлд, да запазите тайната ми и изобщо да не действувате срещу мен, ще считам това като особена услуга от ваша страна. Вие не бихте желали да възникват неприятности. Познавам доброто ви сърце, но тъй като ме знаете само в нищетата ми (аз все още съм си нищ), може би неволно ще ми навредите пред моята Агнеса. Виждате ли, мастър Копърфийлд, аз я наричам моя. Има една песенчица, която казва: „И царска корона бих отказал, да мога своя да я нарека“. И се надявам да сторя това някой ден.
Скъпа Агнеса! Така любяща и добра, за която просто не виждах достоен жених — нима такъв подлец щеше да я вземе!
— Засега няма защо да се бърза, мастър Копърфийлд — лигаво продължи Юрая, докато аз седях срещу него и го гледах, а горната мисъл се въртеше в главата ми. — Моята Агнеса е все още много млада, а майка ми и аз ще трябва да си пробиваме път нагоре в обществото и да направим доста преустройства, преди да можем да я приемем. Така че постепенно ще й разкрия надеждите си, когато ми се удаде случай. О, така съм ви задължен за тази моя тайна! Такова облекчение е да знам, че разбирате положението ми и не възнамерявате да се обърнете срещу мен — тъй като, не се съмнявам, вие не искате да създавате неприятности!