Той взе ръката ми, която не смеех да отдръпна, и като я стисна, погледна часовника си.
— Господи, минава един! — възкликна той. — Как лети времето, мастър Копърфийлд, когато човек се впусне във възпоменания за миналото.
— О, пък аз мислех, че е по-късно — отвърнах, защото нямах вече сили да водя разговор.
— Ах! — възкликна той и се замисли. — Частният хотел, в който съм отседнал, мастър Копърфийлд, ще да е затворен по това време.
— Много съжалявам — казах аз, — че тук няма друго легло и не бих могъл…
— О, няма защо да се безпокоите за легло, мастър Копърфийлд — прекъсна ме той, като присви единия си крак. — Ще имате ли нещо против, ако легна до огъня?
— Ако става въпрос за това — казах аз, — легни, моля ти се, на моето легло, а аз ще легна до огъня.
Той отхвърли предложението ми така пламенно и с такъв висок глас, че думите му сигурно достигнаха до мисис Круп, която спеше някъде под морското равнище в една съвсем отдалечена стая. Тъй като никакъв мой довод не беше в състояние до повлияе на скромността и смирението му, принудих се да наглася, каквото мога, за да легне на пода. Дюшекът на дивана, който беше твърде къс за мършавите му крака, възглавниците, едно одеяло, две чисти покривки за маса, както и една връхна дреха, съставляваха постелята му, за която беше повече от благодарен. Дадох му и една нощна шапчица, която той веднага сложи на главата си и с която изглеждаше толкова отвратителен, че вече никога не я използувах. Пожелах му лека нощ и си отидох в спалнята.
Никога няма да забравя тази нощ. Никога няма да забравя как се въртях и обръщах в леглото, как непрестанно мислех за Агнеса и за това същество и се чудех какво мога да направя. Не стигнах до никакво заключение освен това, че за собственото й спокойствие най-добре ще бъде засега да не предприемам нищо и да не казвам никому това, което току-що бях чул. Когато за минутка затварях очи, пред погледа ми се изправяше образът на Агнеса с кротките й очи, както и образът на баща й, загледан любящо в нея, както често го бях виждал, и това ме изпълваше със смътна тревога. Когато се събуждах, мисълта, че Юрая спи в съседната стая, ме задушаваше. Обземаше ме такава подтиснатост, сякаш бях приютил някакъв дявол в жилището си.
Освен това и машите се вмъкваха в неспокойния ми сън и просто не се махаха от въображението ми. Мислех си в полусънно състояние, че са все още нажежени, че съм ги грабнал и съм пронизал Юрая. Тази мисъл така настойчиво ме преследваше, макар да знаех, че е напълно невярна, че не можах да се стърпя и станах да го погледна. Той спеше в съседната стая с прострени не знам докъде крака и с широко разтворена уста. От гърлото и носа му излизаха какви ли не шумове. В действителност беше толкова по-отвратителен, отколкото в разстроеното ми въображение, че самата ми неприязън към него ме привличаше, така че всеки половин час ставах, за да го погледна още веднъж. Нощта беше тежка, безкрайна и мрачното небе не даваше никаква надежда за зазоряване.
Когато рано сутринта той заслиза надолу по стълбите (слава богу, не искаше да остане за закуска!), стори ми се, че самата нощ си отива с него. Преди да отида в съда, помолих мисис Круп да проветри много добре стаята, в която беше спал, за да се отърся от присъствието му.
XXVI ГЛАВА
ПОПАДАМ В ПЛЕН
Не видях повече Юрая до деня, когато Агнеса напусна Лондон. Бях отишъл да я изпратя и да се сбогуваме, и Юрая също беше там. Връщаше се в Кентърбъри със съшия дилижанс. Твърде малко удоволствие ми достави да зърна мършавата му фигура с високи рамене, облечена с дреха в черничев цвят, кацнала на задната седалка на покрива на дилижанса под подобен на палатка чадър, докато Агнеса, разбира се, седеше вътре. И все пак заради усилията си да се държа дружелюбно с него заслужавах да зная тайната му. Край прозореца на дилижанса, както и на вечерята у мистър Уотърбрук, той се навърташе непрестанно около нас подобно на грамадна граблива птица и поглъщаше всяка дума, която казвах на Агнеса или тя на мен.
В тревогата си, предизвикана от тайната му, дълго размишлявах върху думите, които Агнеса ми бе казала във връзка с влизането му като съдружник на баща й: „Сторих това, което, надявам се, бе правилно. Убедена съм, че заради спокойствието на татко жертвата трябваше да се направи и затова настоях пред него да не се колебае.“ Измъчваше ме страшно предчувствие, че от любов към баща си Агнеса може би ще се реши да направи и друга, много по-голяма жертва. Знаех колко много го обича. Познавах всеотдайната й природа. От собствените й устни бях чул, че счита себе си за неволна причина за грешките му и пламенно желае да заплати големия дълг, който има спрямо него. Никак не ме утешаваше огромната разлика, която съществуваше между нея и мерзавеца с черничевата връхна дреха, защото съзнавах, че най-голямата опасност се криеше именно в различието помежду им, в себеотрицанието на благородната й душа и в неговата подлост. Без съмнение той знаеше много добре това и с присъщата си хитрост разчиташе тъкмо на него.