В същото време виждах ясно, че подобна жертва в далечното бъдеще би донесла само нещастие на Агнеса, а и разбирах от държането й, че все още тя не вижда сянката на грозящата я опасност. Така че ако заговорех за това, по-скоро щях да й навредя, отколкото да предотвратя нещастието. Разделихме се, без да й кажа каквото и да било. Тя ми махаше с ръка и ми се усмихваше за сбогом от прозореца на дилижанса, а злият й гений се кълчеше от покрива, сякаш вече я бе сграбчил и тържествуваше.
Дълго време не можах да се освободя от тягостното впечатление, което ми направи заминаването им. Когато Агнеса ми писа, че е пристигнала благополучно, се почувствувах толкова разстроен, както при заминаването й. Изпаднех ли в лошо настроение, тревогата веднага ме обземаше и мъката ми се удвояваше. Едва ли минаваше нощ, без да сънувам нещо във връзка с нея. Станала бе част от живота ми и не се отделяше от него, както главата ми от тялото.
Имах твърде много свободно време да се отдавам на мъката си. Стиърфорд ми пишеше, че е в Оксфорд, така че, когато не бях в съда, се чувствувах крайно самотен. В сърцето ми се бе загнездило някакво смътно подозрение спрямо Стиърфорд. Отговарях най-сърдечно на писмата му, но, струва ми се, бях доволен, че точно тогава той не беше в Лондон. Отсъствието му спомагаше да изпитвам върху себе си Агнесиното влияние, което бе толкова по-силно, колкото по-присърце взимаше тя съдбата и интересите ми.
Междувременно дните и седмиците отлитаха. Бях постъпил на стаж при Спенлоу и Джоркинс. Получавах от леля деветдесет лири стерлинги годишно (извън наема и другите разходи в домакинството). Жилището ми бе ангажирано за една година и макар да ми се струваше мрачно вечер, а самите вечери безкрайни, как да е привикнах да подтискам меланхоличното си настроение и да се утешавам с кафе. Като обръщам поглед към миналото си, изглежда, че досега съм погълнал цели литри кафе. По същото време направих три открития: първо, че мисис Круп беше жертва на твърде особена болест, която тя наричаше „спазмите ми“. Обикновено се придружаваше от възпаление на носа и трябваше да се лекува с мента; второ, че поради особената температура в килера ми бутилките с бренди експлодираха, и трето, че бях много самотен и пишех стихове за това свое състояние.
За да ознаменувам деня, в който бях приет на служба в кантората, поръчах сандвичи и шери за чиновниците, а вечерта отидох сам на театър. Избрах драмата „Чужденецът“ като най-близка по дух на Църковния и адмиралтейския съд и тя така ме съкруши, че едва можах да се позная в огледалото, когато стигнах вкъщи. Когато привършихме работа същия ден, мистър Спенлоу бе споменал, че би желал да ме покани у дома си в Норууд, за да отпразнуваме началото на съвместната ни дейност, но засега било невъзможно, защото всичко у тях било объркано поради това, че очаквали дъщеря му да се върне от Париж, където довършвала образованието си. Но загатна, че когато тя пристигне, се надява да има удоволствието да ме види като свой гост. Знаех, че е вдовец с една дъщеря, и му поблагодарих за поканата.
Мистър Спенлоу устоя на думата си. След една-две седмици той отново намекна за желанието си да им направя посещение, като каза, че ако бъда така любезен да отида у тях идната събота и прекарам там до понеделник, той ще се почувствува особено щастлив. Разбира се, отвърнах му, че действително ще бъда така любезен да сторя това, и той веднага добави, че сам ще ме заведе и върне с файтона си.
Когато съботата дойде, писарите, за които къщата в Норууд беше някакво тайнствено светилище, обсипаха с почтително внимание дори куфара ми. Един от тях ме осведоми, че както е чувал, мистър Спенлоу си служел само със съдове от най-фин порцелан; друг пък добави, че в дома му шампанското се разливало като най-обикновена бира. Старият чиновник с перуката, чието име беше мистър Тифи, бил ходил там по работа на няколко пъти и при всеки случай прониквал до салона за закуска. Според думите му обстановката била много разкошна, а индийският чай, с който го угощавали, бил толкова силен, че просто го карал да мига с очи.