Него ден в Духовния съд разглеждахме делото на един фурнаджия, който трябваше да се отлъчи от черквата затова, че веднъж, когато бил в църковната канцелария, се обявил против някакъв налог за поправка на улиците. И тъй като според изчисленията ни всички доказателства, възражения и документи по това дело бяха по обем двойно по-големи от „Робинзон Крузо“, то съдебното заседание продължи доста. Както и да е, отлъчихме го за шест седмици и му наложихме цял куп съдебни такси. Сетне прокторът на фурнаджията, съдията и адвокатите на двете страни (които всички бяха в родство помежду си) излязоха заедно, а мистър Спенлоу и аз потеглихме с файтона.
Последният беше много хубав, а конете така извиваха вратове и тъй високо вдигаха крака, сякаш знаеха, че принадлежат на човек от Духовния съд. Изобщо членовете на нашата колегия се мъчеха да си съперничат един друг с изяществото, което проявяваха във всяка насока, включително и екипажите. Обаче винаги съм считал и ще считам, че в мое време обект на истинско състезание беше нишестето: прокторите употребяваха толкова нишесте за колосване на яките и нагръдниците си, колкото изобщо е по силите на един човек.
Пътуването ни беше много приятно и мистър Спенлоу ме осветли всестранно във връзка с професията ми. Той каза, че тя е най-благородната професия в света и че в никакъв случай не трябва да бъде смесвана с тази на един обикновен адвокат, тъй като е съвсем различна от нея, съвършено особена, не така механична, а и по-доходна. В Духовния и адмиралтейския съд всичко се върши с много по-голяма лекота, отколкото другаде и това поставя прокторите в отделна, привилегирована класа. Той прибави, че е невъзможно да се скрие неприятното обстоятелство, че адвокатите ни възлагат по-голямата част от работата, която вършим; но ми даде да разбера, че въпреки това те стоят по-долу от нас, и всички проктори, които имат що-годе съзнание за собственото си значение, гледат на тях със снизхождение.
Запитах мистър Спенлоу кои дела по негово мнение са най-хубавите в нашата професия. Той отвърна, че един процес, в който се оспорва завещание за сума от около тридесет или четиридесет хиляди лири, е може би най-хубав от всички. При такова дело се получават доходи от всеки стадий на съдопроизводството — тъй като са нужни какви ли не справки, показания и протоколи, особено когато делото се прати първо в апелацията, а после в касацията. А тъй като спорещите страни са живо заинтересувани от изхода на делото, те не жалят пари за разноски. След това мистър Спенлоу се впусна да превъзнася Духовния съд.
— Най-достоен за възхищение — с жар започна той — е парещият там дух на сплотеност, благодарение на който той се явява като най-добре организираното учреждение в света. Няма нищо по-удобно. Така например нека да си представим, че в консисторията — една от съдебните инстанции, е внесено бракоразводно дело или пък дело за възстановяване на някакви права. Отлично. Там делото ви се гледа, така да се каже, в семейна обстановка, без излишно бързане. Да предположим, че не сте доволен от произнесената присъда. Какво правите тогава? Просто отивате в по-висшата инстанция. А коя е тя? Предишната, в старото помещение и при стария състав, само че този, който в първата инстанция е бил съдия, сега се явява в качеството си на ваш защитник, а досегашният защитник заема ролята на съдия. И се повтаря същата игра. Но вие пак не сте доволен. Много добре. И къде отивате тогава? Просто искате да се свика третата инстанция — съдът на църковните делегати. А кои са те? Тези именно проктори, които не са вземали участие в делото ви, но са присъствували на разглеждането му още от самото начало и са следили развитието му. Тогава в качеството си на съдии те произнасят присъда, която задоволява всички. Разни недоволни хора разправят, че в Духовния съд имало злоупотреби, работата вървяла бавно, а в съдопроизводството ни се чувствувала крещяща нужда от реформи, обаче аз мога да сложа ръка на сърцето си и открито да заявя: „Докоснете само Духовния и адмиралтейския съд и цялата държава ще рухне!“
Слушах всичко това с внимание и макар, нека си призная, малко да се поусъмних дали наистина държавата трябва да се чувствува толкова задължена за съществуването си на Духовния и адмиралтейския съд, все пак смирено се съгласих с мнението му. Но не бива да се отклонявам от разказа си с излишни разсъждения, още повече не съм аз човекът, който трябва да докосне това съдилище и по този начин да разклати устоите на държавата. С мълчанието си изразих съгласие с мнението на превъзхождащия ме по години и опит мистър Спенлоу, а след това заговорихме за „Чужденецът“, за драмата изобщо, за конете и за други работи, докато най-после стигнахме до жилището му.