Къщата беше заобиколена с прекрасна градина и макар че сезонът не беше най-подходящият за разглеждането й, тя бе така добре поддържана, че бях наистина смаян. Имаше чудесна моравка, величествена група дървета, както и няколко алеи, отстрани на които се виждаха дървени решетки за изкачване на лози и други пълзящи растения. „Божичко! Тук мис Спенлоу се разхожда самичка“ — помислих си аз.
Влязохме в къщата, която беше приятно осветена, и се намерихме в голямо преддверие, изпълнено с най-различни шапки, палта, наметки, ръкавици, камшици и бастуни.
— Къде е мис Дора? — обърна се мистър Спенлоу към слугата.
„Дора — помислих си аз, — какво хубаво име!“
Влязохме в най-близката стая (струва ми се, че беше същата, която бе станала забележителна с индийския чай) и чух един глас да казва:
— Мистър Копърфийлд, дъщеря ми Дора и нейната доверена приятелка!
Без съмнение това беше гласът на мистър Спенлоу, но аз не го разпознах, нито пък се интересувах чий е той. Само в един миг всичко бе свършено. Съдбата ми бе решена. Бях станал пленник и роб. Влюбих се в Дора Спенлоу безумно.
За мен тя беше нещо повече от човек. Виждах я като фея, като магьосница, не знам точно като какво — нещо, което никой досега не бе виждал и което всеки би пожелал за себе си. В един миг само бях обхванат от безмерна любов. Нито за минутка не се спрях на края на пропастта, не се огледах, нито пък отправих поглед назад. Втурнах се с главата надолу, преди още да се осмеля да й кажа и една дума.
— Познавам мистър Копърфийлд от по-рано — продума един добре познат глас, след като се бях поклонил и промълвил нещо.
Това бе казано не от Дора. Не, а от доверената приятелка, мис Мърдстоун!
Не мисля, че това ме учуди много. Доколкото можех да съдя, всичката ми способност да се учудвам бе вече изчерпана. Освен Дора Спенлоу в света вече нямаше нищо, което да заслужава учудване.
— Добър ден, мис Мърдстоун — казах аз. — Надявам се, че сте добре.
— Много добре — отвърна тя.
— Как е мистър Мърдстоун? — запитах аз.
— Брат ми е в отлично състояние, благодаря — беше отговорът й.
Предполагам, мистър Спенлоу се изненада, като разбра, че се познаваме.
— Радвам се, Копърфийлд — каза той, — че познавате мис Мърдстоун.
— Мистър Копърфийлд и аз сме далечни роднини — каза мис Мърдстоун със сурово спокойствие. — Едно време се познавахме бегло. Това беше през детинството му. Сетне обстоятелствата ни разделиха. Ако не бях чула името му, нямаше да го позная.
Отвърнах, че аз бих я познал, където и да я видя, и това беше напълно вярно.
— Мис Мърдстоун бе така любезна да заеме длъжността — ако мога така да се изразя — на доверена приятелка на дъщеря ми Дора. За нещастие дъщеря ми Дора няма майка и мис Мърдстоун прие да стане нейна приятелка и покровителка.
Мина ми през ум, че мис Мърдстоун по-скоро би играла роля на нападателка, отколкото на защитничка. Но тъй като не бях способен да мисля дълго за нищо друго освен за Дора, аз й хвърлих бърз поглед, който ми помогна да доловя, че тя едва ли е много склонна да се доверява напълно на покровителката си. Удари един звънец и мистър Спенлоу каза, че това е предупредителният звънец за вечеря, след което ме отведе да се облека.
Самата идея да се обличам или да предприема каквото й да било действие в това състояние на безкрайна любов беше просто смешна. Едничкото нещо, което можех да направя, беше да седя пред огъня в стаята си, да гриза ключа от куфара си и да си мисля за очарователната, нежна, светлоока, прелестна Дора. Каква фигура имаше тя, какво лице, какви грациозни и мили движения!
Звънецът отново прозвуча така скоро, че вместо да се облека грижливо и внимателно, както би трябвало при тези обстоятелства, просто нахлузих дрехите си и слязох долу. Бяха дошли и други гости. Дора разговаряше с един възрастен господин с посивяла коса. Макар и побелял и вече дядо, както подчерта това и самият той, просто изгарях от ревност, като го гледах.
Божичко, в какво състояние се намирах! Ревнувах Дора от всички присъствуващи. Не можех да понасям мисълта, че някой друг може да познава мистър Спенлоу по-добре от мен. Беше цяло мъчение да слушам как разговарят за неща и случки, в които не съм имал никакво участие. Когато един много обичлив човек със съвсем плешива лъскава глава ме запита през масата дали идвам тук за пръв път, искаше ми се просто да го ударя от гняв и раздразнение.