Беше прекрасно ранно утро и реших да се поразходя из някоя от сводестите алеи, където спокойно ще мога да мечтая за нея. Когато минавах през преддверието, натъкнах се на малкото й куче, наречено Джип, умалено от Джипси. Приближих се мило към него, тъй като любовта ми се простираше дори и върху кучето на любимата ми, но то ми се озъби, скри се под един стол с явното намерение да ръмжи и просто не даваше да се издума за никакво сприятеляване.
Градината беше хладна и самотна. Разхождах се нагоре-надолу, като си представих колко щастлив бих бил, ако можех да се сгодя за това чудно създание. А колкото до самата женитба, до зестра и други подобни неща, мога чистосърдечно да кажа, че те съвсем не ме занимаваха, също както по време на любовта ми към малката Емилия. Да ми бъде позволено да я наричам „Дора“, да й пиша, да я обожавам и боготворя, да имам основание да мисля, че дори когато е с други хора, тя не ме забравя — това ми се струваше върхът на човешкото щастие, поне на моето щастие… Безсъмнено тогава бях глупав, сантиментален младеж, но чувствата ми бяха така чисти и искрени, че ми е невъзможно да си спомням за тях с презрение, колкото и смешни да ми се виждат сега.
Не бях вървял дълго, когато свих по друга алея и я видях. И в този момент, когато си спомням това, трепет обхваща цялото ми тяло и перодръжката ми се тресе в ръката.
— Много… много… рано сте станали… да се разхождате… мис Спенлоу — казах аз.
— В къщи е толкова глупаво — отвърна ми тя, — а мис Мърдстоун е такава чудачка! Говори такива глупости — казва, че денят трябва да се проветри, преди да изляза да се разхождам. Да се проветри (при тези думи тя се засмя сладко) — в неделя сутрин, когато не се упражнявам, все трябва да правя нещо, нали? Затова снощи казах на татко, че просто е наложително да се поразходя. Освен това сега денят е най-свеж, не намирате ли?
Реших се на нещо много смело и казах (не без заекване), че в настоящия момент действително ми е много светло, при все че само преди малко ми е било мрачно.
— Това ласкателство ли е? — каза Дора. — Или времето действително се е променило?
Заекнах още по-ужасно и отвърнах, че ни най-малко не я лаская, а казвам самата истина. При все че промяната не се дължи на слънцето, а на собствените ми чувства — прибавих свенливо аз, за да дам най-изчерпателно обяснение.
Никога не бях виждал такива къдри — а и как ли бих могъл да ги видя, когато такива къдри никога по-рано не са съществували! И как прекрасно затрептяха те, когато тя ме погледна поруменяла. А сламената шапка със сините панделки върху къдриците! Какво ценно притежание би била тя, ако можех да я окача в стаята си на Бъкингам Стрийт!
— Току-що сте се завърнали от Париж, нали? — запитах я аз.
— Да — каза тя. — Били ли сте някога там?
— Не.
— О! Надявам се, че скоро ще отидете! Там така много ще ви хареса!
Следи от най-остра мъка сигурно се бяха появили на лицето ми. Как може да се надява тя, че ще отида в Париж! Как може да й мине през ума, че ще бъда в състояние да мисля за подобно нещо! Не ми трябваше никакъв Париж; не ми трябваше никаква Франция! Заявих й, че при съществуващите обстоятелства не бих напуснал Англия на никаква цена. Нищо не би било в състояние да ме принуди да сторя това. Накъсо казано, тя отново затресе къдрите си, а малкото куче се втурна тичешком по алеята за наше най-голямо облекчение.
То много ме ревнуваше и упорито лаеше насреща ми. Тя го взе на ръце — о, небеса! — и го погали, но то продължаваше да лае. Когато се опитах да го погаля, то се дърпаше, а сетне тя го наби. Страданията ми се усилиха, когато видях как го удря по основата на тъпото му носле, докато то мигаше с очи, лижеше ръката й и ръмжеше като някакъв бас. Най-сетне кучето се успокои — а и как би могло да не стори това, когато милата брадичка с трапчинката бе опряна на главата му! — и тримата отидохме да разгледаме градинската къщичка.
— Не сте много близък с мис Мърдстоун, нали? — каза Дора. — Миличкият ми.
(Последните две думи бяха отправени към кучето. О, ако бе ги казала на мен!)
— Не — отвърнах аз. — Ни най-малко.
— Тя е досадно създание — каза Дора, като се нацупи. — Просто не мога да разбера какво е мислил татко, като е избрал такава неприятна особа за моя защитничка. Та аз не се нуждая от защитничка! Джип може да ме защищава много по-добре от мис Мърдстоун, нали Джип, миличък?
Той само намигна лениво, когато тя целуна топкоподобната му глава.
— Татко я нарича моя доверена приятелка, но тя не е нищо подобно, нали, Джип? Джип и аз съвсем нямаме намерение да се доверяваме на такива начумерени хора. Ние сами си знаем кому да се доверяваме и кого да избираме за наш приятел, така че няма нужда друг да върши това вместо нас, нали, Джип?