Този начин на готвене бе нов за нас, а и котлетите ставаха просто прекрасни, затова непрестанно бъбрехме, смеехме се, забавлявахме се, сгорещени от огъня, нахвърляхме се върху крехките, вдигащи пара пържоли и вдигахме толкова шум, че просто не забелязахме кога от агнешкото е останал само кокалът. Собственият ми апетит се върна просто като по чудо. Срам ме е да призная, но, както изглежда, бях забравил Дора за малко. Много ми бе драго, като виждах, че мистър и мисис Микобър не биха се радвали на угощението повече, ако трябваше да продадат цяло легло, за да си го устроят. А Тредълс почти през всичкото време се смееше така сърдечно, както ядеше и работеше. Изобщо и тримата се смеехме, работехме и ядяхме в едно и също време и смея да кажа, че никога не е имало такова сполучливо угощение.
Всички бяхме на върха на веселието, като работехме усърдно в отделните си области на действие, за да докараме до съвършенство последната партида котлети и да достигнем най-високата точка на пируването, когато изведнъж усетих, че в стаята има чужд човек, и очите ми срещнаха погледа на невъзмутимия Литимър, застанал с шапка в ръка пред мен.
— Какво се е случило? — запитах неволно аз.
— Извинете, господине, отправиха ме да вляза тук. Моят господар не е ли тук, господине?
— Не.
— Не сте ли го виждали, господине?
— Не. Не те ли праща той?
— Точно сега не, господине.
— Той ли ти каза, че може би ще го намериш тук?
— Не ми е казвал точно така, господине. Струва ми се обаче, че навярно той ще бъде тук утре, тъй като сега не го виждам.
— От Оксфорд ли пристига той?
— Позволете ми — отвърна ми почтително той — да свърша това вместо вас. — С тези думи той ми отне вилицата и се наведе над скарата, като съсредоточи цялото си внимание изключително върху нея.
Смея да кажа, че ако бе влязъл самият Стиърфорд, нямаше да се смутим много, но появата на благопристойния му слуга в миг ни направи най-смирените от всички смирени хора в света. Мистър Микобър си тананикаше някаква мелодийка, за да покаже, че се чувствува като у дома си, и се намести на стола си, а дръжката на бързо скритата от него вилица се подаваше по такъв начин от вътрешния му джоб, сякаш се беше пробол с нея. Мисис Микобър си сложи кафявите ръкавици, като симулираше благородна отпуснатост. Тредълс прокара мазните си ръце през косата, която вследствие на това щръкна нагоре, и впери сконфузен поглед в покривката на масата. А пък що се отнася до мен, мога да кажа, че се бях навел над челното място на собствената си маса като някое дете и едва се осмелявах да погледна към достопочтения феномен, появил се бог знае откъде, за да сложи в ред домакинството ми.
Междувременно той взе котлетите от скарата и тържествено ги поднесе на всеки поотделно. Всички си взехме по едно парченце, обаче не бяхме в състояние да му се насладим и само си давахме вид, че ядем. Когато бутнахме настрана чиниите, той ги махна безшумно и сложи сиренето. Когато свършихме и с него, той го прибра, разчисти масата, натрупа всичко в ръцете на онемелия келнер, поднесе ни винените чаши и по собствен почин избута келнера в килера. Всичко това той стори безупречно, като дори погледа си не вдигаше от това, което вършеше. И при все това даже самите му лакти, когато обърнеше гръб към мен, сякаш искаха да изразят мнението му, че съм много, много млад.
— Има ли нещо друго, с което да ви услужа, господине?
Поблагодарих му и отговорих отрицателно, като обаче го запитах дали не би взел нещо за похапване.
— Не, господине, много ви благодаря.
— Мистър Стиърфорд от Оксфорд ли пристига?
— Моля, господине?
— Мистър Стиърфорд от Оксфорд ли пристига?
— Сигурно утре ще бъде тук, господине. Смятах, че може би днес ще е дошъл, но, както изглежда, имам грешка.
— Ако го видиш пръв… — запитах аз.
— Извинете, господине, струва ми се, че няма да го видя пръв.
— Добре, в случай че го видиш, кажи му, моля, че съжалявам, дето не е бил днес тук, тъй като щеше да се види с един наш стар съученик.
— О, така ли, господине! — и той раздели един поклон между мен и Тредълс, като хвърли поглед към последния.