— Хм, миличка, виж какво — прекъсна я мистър Микобър.
— Мълчи, любов моя — каза тя, като сложи кафявата си ръкавица върху ръката му. — Убедена съм, мистър Копърфийлд, че благодарение на благородните си маниери мистър Микобър е особено подходящ за банковото дело. Казвам си: Ако имам текуща сметка в някоя банка, на която мистър Микобър е, да речем, директор, то неговите маниери действително биха ми внушили доверие в солидността на тази банка и биха ме поощрили да разширя операциите си там. Прекрасно! Но ако всички тези банкерски къщи отказват да се възползуват от способностите на мистър Микобър и даже оскърбително отговарят на предложенията му, то има ли някакъв смисъл да разискваме тази тема? Никакъв. Пак повтарям, че не сме направили нито стъпка напред.
Поклатих глава и казах:
— Ни най-малко.
Тредълс също поклати глава и каза:
— Ни най-малко.
— Какво мога да заключа? — продължи мисис Микобър с тона на човек, който говори ясно и аргументирано. — Вярвам, ще се съгласите с мен, мистър Копърфийлд, че все пак трябва да се издържаме с нещо.
Тук и двамата с Тредълс заявихме в един глас, че тя безспорно е напълно права, а аз прибавих дълбокомислено:
— Човек или трябва да живее, или да умре.
— Точно така — отвърна мисис Микобър. — И фактът е, драги ми мистър Копърфийлд, че ние действително не ще можем да живеем, ако в най-скоро време не изскочи нещо, което да промени напълно настоящото ни положение. Дълбоко съм убедена и напоследък непрестанно повтарям това на мистър Микобър, че нищо не може да изскочи, ако нещата се оставят сами на себе си. За да стане нещо, трябва ние самите да си помогнем. Може и да греша, но това е моето дълбоко убеждение.
И двамата с Тредълс се съгласихме горещо с нея.
— Отлично — продължи мисис Микобър. — И какво препоръчвам в такъв случай? Пред нас е мистър Микобър, човек с най-различни способности, с големи дарби…
— О, любов моя — прекъсна я мистър Микобър.
— Моля ти се, миличък, остави ме да довърша. Пред нас е мистър Микобър, човек с най-различни способности, с големи дарби, дори бих казала с гениалност, но може би това да е пристрастното мнение на една съпруга…
И двамата с Тредълс измърморихме:
— Не, не.
— И ето, същият този мистър Микобър няма никаква подходяща служба, никаква работа. Върху кого тежи тази отговорност? Много ясно — върху обществото. И този срамен факт трябва да стане достояние на това общество. То трябва да се предизвика да изправи несправедливостта си. Струва ми се, мистър Копърфийлд — с още по-енергичен тон заяви мисис Микобър, — че мистър Микобър трябва да хвърли ръкавицата си на обществото и да му каже: „Кой от вас ще се осмели да я вдигне? Ако има такъв, нека да излезе напред!“
Осмелих се да запитам мисис Микобър как смята, че това би могло да се осъществи.
— Посредством обявления в печата — заяви мисис Микобър, — във всички вестници. Струва ми се, че това, което мистър Микобър трябва да направи — заради себе си, за семейството си, и дори бих се осмелила да кажа, заради самото общество, което толкова много го е пренебрегвало досега, — това, което той трябва да направи, е да даде обявления във всички вестници, да опише качествата си и способностите си и да завърши така: „Дайте ми служба с подходящо възнаграждение и адресирайте писмото до пощенския клон в Кемдън Таун, Лондон, за У. М.“
— Тази идея на мисис Микобър, драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър, като подръпна нагоре яката си и ме погледна отстрани, — е скокът, за който ви загатнах, когато имах удоволствието да ви видя последния път.
— Даването на обявления е доста скъпичко — нерешително се обадих аз.
— Точно така! — каза мисис Микобър с предишния си тон на логичен човек. — Напълно сте прав, мистър Копърфийлд! Същото нещо казвам и аз. Тъкмо поради това ми се струва, че както повтарям непрестанно на мистър Микобър, заради него, заради семейството му, както и заради обществото, необходимо е той да събере пари посредством един заем.
Мистър Микобър се облягаше назад в стола си, играеше си с монокъла и хвърляше погледи към тавана, но ми се стори, че едновременно с това наблюдава и Тредълс, който се беше загледал в огъня.
— Ако никой член от моето семейство — продължи мисис Микобър — не притежава достатъчно роднинско чувство, за да участвува в покриването на този заем, тогава моето мнение е, че мистър Микобър трябва да отиде в Сити, да се яви на борсата и там да се погрижи за покритието на споменатия заем при благоприятни за него условия. Ако хората, които играят на борсата, направят тази жертва и подкрепят мистър Микобър, това ще бъде само проява на тяхната съвест. Сторят ли това, впоследствие ще бъдат многократно възнаградени, тъй като по този начин ще вложат капитала си в нещо, което действително ще им донесе печалба. Аз съветвам мистър Микобър да гледа на този въпрос точно по същия начин — като на сигурно влагане на капитал, за което трябва да е готов на всяка жертва.