Мисис Микобър почука отново по стената, за да разбере дали чаят е готов, и пресече тази фаза на приятелския ни разговор. Тя ни приготви чая и когато се приближавах към нея, било за да й подам чашата, било да й предложа хляб с масло, тя ме запитваше шепнешком дали Д. е руса или черноока, дали е ниска или висока, или пък друго подобно нещо, което, искрено казано, ми доставяше голямо удоволствие. След чая всички се разположихме около камината и мисис Микобър бе така добра да ни изпее (макар и със слабичък глас) любимите си песни: „Храбрият бял сержант“ и „Малкият Тафлин“. Когато си живеела у дома, при татко и мама, мисис Микобър била известна с тези две песни. Мистър Микобър ни каза, че когато я чул да пее първата песен при първата им среща под бащиния й покрив, тя привлякла вниманието му в твърде голяма степен; но когато стигнала до „Малкият Тафлин“, той решил да спечели тази жена или да загине в борбата.
Беше между десет и единадесет часът, когато мисис Микобър стана, за да сложи официалната си шапка в белезникавокафявата кесия и да тури на глава всекидневното си боне. Мистър Микобър се възползува от момента, когато Тредълс си обличаше палтото, да мушне в ръката ми едно писмо и да ме помоли шепнешком да го прочета, когато имам време. Аз също се възползувах от случая, когато им държах свещта над парапета, да спра за миг Тредълс на площадката.
— Тредълс — казах аз, — клетият мистър Микобър не е човек с лоши намерения, но ако аз съм на твое място, не бих му заел нищо.
— Драги ми Копърфийлд — отвърна Тредълс, като се усмихна, — аз нямам нищо за заемане.
— Но все пак имаш поне име — поясних му аз.
— О, значи смяташ, че и то може да се даде назаем, така ли? — отвърна Тредълс, като ме погледна замислено.
— Естествено.
— О, да. Разбира се! Много съм ти задължен, Копърфийлд; обаче боя се, че него вече съм дал назаем.
— За полицата, която ще бъде сигурно влагане на капитал ли? — запитах го аз.
— Не, не. Тази вечер за първи път чух за нея. Предполагам, нея ще ми предложи да подпиша по пътя към дома. Моята е друга.
— Дано не излезе нещо лошо — промълвих аз.
— И аз се надявам на същото — каза Тредълс. — Сигурно няма, защото той едва вчера ме уверяваше, че тази полица е осигурена. Точно този беше изразът му: „Полицата е осигурена.“
Тъкмо в този момент мистър Микобър погледна нагоре към площадката и едва имах време да повторя пред Тредълс предупреждението си, за което той ми поблагодари и слезе надолу. Но като наблюдавах добродушния начин, по който слизаше, носейки шапката на мисис Микобър, и сетне я взе подръка, се побоях, че той ще потъне до шия на борсата.
Върнах се до камината си, като си мислех полусериозно, полу със смях за характера на мистър Микобър и за старото ни приятелство, когато чух някой да се изкачва бързо по стълбите. Отначало помислих, че трябва да е Тредълс, който идва да вземе нещо забравено от мисис Микобър; но когато стъпките приближиха, ги познах, сърцето ми заби бързо и кръвта се изкачи в главата ми. Знаех, че това е Стиърфорд.
Никога не забравях Агнеса и тя никога не напущаше този олтар на мислите ми — ако мога така да го нарека, — където я бях сложил още от самото начало. Но когато той влезе и застана пред мен с простряна напред ръка, мракът, който го бе забулил, се превърна в светлина и се почувствувах смутен и засрамен, че се бях съмнявал в приятеля си, когото така много обичах. Обичах и Агнеса не по-малко. За мен тя си оставаше същият благ ангел хранител на живота ми и обвинявах себе си, не нея, че съм бил несправедлив. Ако знаех как да изкупя вината си пред него, бих го сторил веднага.