— Драги ми Дейзи, да не би да си онемял? — засмя се Стиърфорд, като ми стисна сърдечно ръка и я пусна весело. — Всред друго пиршество ли те пипвам, гуляйджия такъв! Изглежда, че вие, прокторите, сте най-веселите хора в света и напълно задминавате нас, сериозните оксфордски обитатели! — Светлият му поглед обиколи живо стаята и той седна на дивана срещу мен, като стъкна огъня да пламне.
— Отначало така се изненадах — казах аз, като го поздравих с всичката сърдечност, която изпитвах, — че просто дъх не ми остана.
— Е, видът ми е благотворен за болни очи, както казват шотландците, а такъв е и твоят, Дейзи. Цъфтиш като същинско цвете. Как си, почитателю на Бакхус?
— Много съм добре — отвърнах му аз — и тази вечер съвсем не съм настроен вакханално, за разлика от един случай в миналото, когато гулях с други трима души.
— Които срещнах на улицата и чух как те възхваляват. Кой беше онзи приятел с модните панталони, когото срещнах долу?
Доколкото можах, обрисувах му с няколко думи мистър Микобър. Той се смя сърдечно на описанието ми, което според мен беше твърде слабо, и каза, че този човек заслужава да се опознае.
— Но кой, мислиш, беше другият приятел? — запитах аз на свой ред.
— Нямам представа — отвърна Стиърфорд. — Надявам се, че не някоя скучна персона. Малко ми изглеждаше такъв.
— Тредълс! — отвърнах възторжено аз.
— Кой е той? — запита Стиърфорд по своя нехаен начин.
— Не си ли спомняш за Тредълс? Тредълс от нашата спалня в Салем Хаус.
— О, той ли! — каза Стиърфорд, като удари с машите една бучка въглища в камината. — Такъв ли си е мекушав като по-рано? И къде, за бога, го изнамери?
Разправих му подробно за срещата си с него, като обсипах Тредълс с похвали, тъй като ми се стори, че Стиърфорд го подценява. Стиърфорд кимна леко с глава, усмихна се, каза, че и той би желал да го види, тъй като винаги го е намирал за малко нещо чудак, и смени темата, като ме запита дали мога да му дам нещо за похапване. През по-голямата част от този кратък диалог, когато не приказваше със свойствената си живост, той удряше лениво бучката въглища с машите. Забелязах, че вършеше същото и когато слагах в една чиния това, което беше останало от пирожките и другите неща.
— Я гледай, Дейзи, та това е царска вечеря! — възкликна изведнъж той, след като известно време бе мълчал, и зае място до масата. — Ще й отдам дължимата почит, тъй като пристигам от Ярмут.
— Аз пък мислех, че идваш от Оксфорд.
— О, не — занимавах се с нещо по-хубаво от учение — бях се отдал на корабоплаване.
— Литимър беше тук да пита за теб и разбрах от него, че си в Оксфорд, макар той да не каза това изрично.
— Литимър е значи по-голям глупак, отколкото съм го мислил — да идва да ме търси — каза Стиърфорд, като си наля весело чаша вино и я вдигна за мое здраве. — А ако изобщо някога успееш да разбереш този човек, то значи, че си по-умен от всички ни, Дейзи.
— Прав си. — Аз притеглих стола си към масата. — Значи ти си бил в Ярмут, така ли? — попитах, любопитен да узная всичко. — Дълго ли стоя там?
— Не, само около една седмица — каза той.
— И как са всички там? Навярно малката Емилия още не се е омъжила.
— Не още. Но ще стори това след няколко седмици или месеца. Между другото не се виждах много с тях. — Той остави ножа и вилицата, с които си бе служил доста усърдно, и бръкна в единия си джоб. — Имам писмо за теб.
— От кого?
— От старата ти бавачка — каза той, като извади някакви книжа от вътрешния си джоб. „Дж. Стиърфорд, длъжник на «Доброжелателя»“. Не, не е това. Търпение и ще го намерим. Старият, как му беше името, никак не е добре и навярно тя ти пише за него.
— За Баркис ли говориш?
— Да — отвърна той, като продължаваше да тършува из джоба си. — Боя се, че със стария Баркис всичко е свършено. Видях там онзи дребничък доктор, който е довел твоя милост на света. Той ми разправи за болестта му с цял куп научни изрази, твърде неразбираеми за мен, обаче същността беше, че преносвачът прави последното си пътуване твърде бързо. Виж във вътрешния джоб на връхната ми дреха, ей там на онзи стол, и вярвам, че ще намериш писмото — каза той.
— Да, ето го — отвърнах аз.
Писмото беше от Пеготи. То беше късичко и по-малко четливо от обикновено. В него тя ми съобщаваше за безнадеждното състояние на съпруга си и загатваше, че сега бил „малко по-стиснатичък от по-рано“, поради което ставало още по-мъчно да се грижи за него така, както би трябвало. Не споменаваше нищо за усърдните си бдения и умората си, а само сипеше похвали върху съпруга си. Писмото бе проникнато с онази простичка и безизкусна любов, която ми бе така добре позната, и завършваше с думите: „Сърдечни привети на моето мило момче.“