Докато се занимавах с разгадаване на писмото, Стиърфорд продължаваше да яде и пие.
— Действително, че е печално — каза той, когато свърших, — но слънцето залязва всеки ден и хора умират всеки миг, и не трябва да се боим от предопределената за всички ни участ. Ако винаги падаме духом, когато чуем неизбежната гостенка да тропа на вратата на съседа ни, какво би станало с нас? Но не! Карай напред! С тежка стъпка, ако е необходимо, или с лека, ако е възможно, обаче карай! Карай въпреки всички пречки и спечели борбата!
— Коя борба?
— Тази, която всеки е захванал, когато е станал човек. Карай все напред!
Тук той спря и ме погледна, отхвърлил малко назад красивата си глава и вдигнал в ръка чашата с вино. Спомням си как ми се стори, че макар и морският вятър да бе освежил лицето му, то бе придобило онова изображение, което винаги се появяваше, когато той биваше обхванат от някакво бурно увлечение, каквото и да било то. Хрумна ми да го укоря за това негово отчаяно усърдие, с което се отдава на всеки каприз, който го обхване — като например настоящото му желание да се впуща в мореплаване и в борба с водната стихия, обаче вниманието ми отново се насочи към непосредствената ни тема на разговор.
— Чуй какво, Стиърфорд, ако изобщо възбуденото ти състояние ти позволява да слушаш.
— Аз винаги съм господар на настроението си и съм готов да те слушам, Дейзи — каза той, като стана от масата и отново седна край камината.
— Тогава ето какво, Стиърфорд. Смятам да отида в Ярмут при старата си бавачка. Не че ще мога да й помогна в нещо, но тя е така привързана към мен, че посещението ми ще й се стори като милост божия. Ще й донесе истинска утеха и подкрепа. Тя винаги ми е била такава добра приятелка, че това е най-малкото, което мога да сторя сега за нея. Ако ти беше на мое място, нямаше ли да постъпиш по същия начин?
Лицето му бе замислено и той позамълча малко, преди да ми отговори с нисък глас:
— Хубаво! Върви. Няма да принесеш никаква вреда.
— Ти току-що си се завърнал и напразно бих те канил да ме придружиш, нали?
— Точно така — отвърна той. — Тази вече се отправям за Хайгит. Тъй отдавна не съм виждал майка си, че съвестта наистина започва да ме мъчи. Пък и начинът, по който тя обича своя блуден син, е просто трогателен… Ами! Глупости!… Утре ли възнамеряваш да потеглиш? — запита той, като сложи ръка на рамото ми.
— Да, така мисля.
— Е добре, не можеш ли да отложиш до други ден? Така ми се искаше да ни погостуваш няколко дни. Дойдох тук нарочно, за да те поканя, пък ти веднага хвръкваш към Ярмут.
— Хубава работа, Стиърфорд, да ми говориш за хвърчене тъкмо ти, който винаги има къде да прехвъркваш бързо и тайнствено!
Той ме погледна за миг, без да продума, и сетне каза, като ме разтърси за рамото:
— Ето какво! Тръгни за Ярмут вдругиден, а утре прекарай с мен. Кой знае кога пак ще се срещнем! Хайде! Решавай! Искам да застанеш между Роза Дартъл и мен и да ни пазиш един от друг.
— Бихте ли се обичали прекалено много без мен?
— Да. Или по-скоро бихме се мразили — засмя се Стиърфорд. — Няма значение кое от двете. Хайде! Ще дойдеш, нали?
Обещах му, а той облече връхната си дреха, запали пура и се отправи пешком за вкъщи. И аз сложих палтото си и тръгнах да го поизпратя до шосето, което по онова време нощем беше съвсем пусто.
По целия път той беше много възбуден. Когато се разделихме и погледнах как бодро и весело вървеше към дома си, си спомних думите му: „Върви напред въпреки всички пречки и спечели борбата!“ За първи път пожелах, щото той да водеше някоя наистина благородна борба.
Събличах се в спалнята си, когато писмото на мистър Микобър изпадна на пода. Това ми напомни за него и го разпечатах. На датата бе отбелязано, че го е писал един час и половина преди вечерята. Не съм сигурен дали съм споменал, че когато мистър Микобър се намираше в криза, той винаги си служеше със своего рода юридическа терминология, която считаше подходяща за момента. Ето и самото писмо:
„Сър — тъй като не се осмелявам да ви назова драги ми Копърфийлд,
Крайно необходимо е да ви осведомя, че долуподписаният е сломен. Може би днес вие забелязахте слабите усилия, които той полагаше да не ви даде предварително възможност да узнаете нещастното му положение. Надеждата обаче потъна зад хоризонта и долуподписаният е сломен. Настоящото послание се пише в присъствието (не мога да го нарека общество) на една личност, намираща се на границата на опиването. Тази личност е изпратена от притежателя на неплатената ми полица и има законно право върху всички движими вещи в жилището ми поради невъзможността да си заплатя наема. В описа, изготвен от споменатата личност, се намират не само вещите, принадлежащи на долуподписания, но също така и притежанията на мистър Томъс Тредълс, квартирант, член на почитаемата Адвокатска колегия.