Тя хвърли бърз поглед към мястото, където Стиърфорд се разхождаше подръка с майка си, като по този начин ми даде да разбера за кого говори. Вън от туй обаче не разбирах нищо. А вярвам, че и видът ми показваше това.
— И развлеченията не го ли поглъщат повече, отколкото… Не искам да кажа, че непременно е така, а само питам. И не е ли поради това, че той напоследък по-рядко посещава своята сляпо обичаща го майка? — При тези думи тя отново хвърли към тях бърз поглед и загледа и мен по такъв начин, сякаш проникваше в съкровените ми мисли.
— Мис Дартъл, не мислете, моля, че…
— Не — отвърна ми тя, — не мисля нищо, тъй като никак не съм подозрителна! Просто задавам въпрос. Не изразявам никакво мнение. Искам да си съставя представа въз основа на това, което вие ми кажете. Е добре, не е ли така? Много бих била доволна да узная.
— Ни най-малко не съм аз причина, ако Стиърфорд не е идвал напоследък често у дома си. А дали това е наистина така, не знам. Чувам го за първи път от вас. И самият аз не го бях виждал дълго време.
— Не?
— Наистина, мис Дартъл, не.
И докато ме гледаше право в очите, забелязах как лицето й се изостри и побледня, а белегът от удара се издължи, докато пресече обезформената устна, и се спусна надолу по лицето. В моите очи това я правеше наистина странна, а не по-малко странен беше и блясъкът в очите й, когато тя каза:
— С какво се занимава той?
Много учуден, аз повторих тези думи по-скоро за себе си, отколкото за нея.
— Наистина, с какво се занимава? — отново запита тя така напрегнато, сякаш цяла бе обхваната от някакъв огън. — В какво му помага онзи човек, чийто поглед към мен винаги крие някаква лъжа? Не бих желала да бъдете неверен към приятеля си и да го издавате. Само искам да ми кажете дали това, което го подтиква, е яд или омраза, или любов, и изобщо какво е?
— Мис Дартъл — казах аз, — как бих могъл да ви накарам да ми повярвате, че съвсем не намирам Стиърфорд различен от това, което беше, когато дойдох тук първия път? Напълно съм убеден, че няма нищо. Дори не мога да разбера за какво намеквате.
Тя продължаваше да ме гледа вперено, а жестокият белег потрепваше сякаш от болка и ъгълчето на устната й се повдигаше презрително или може би съжалително спрямо самата нея. Тя сложи отгоре му своята съвсем тънка, прилична на порцелан ръка и каза бързо и някак свирепо:
— Заклевам ви да не казвате нито дума за това.
Мисис Стиърфорд се чувствуваше необикновено щастлива в присъствието на сина си, а и самият той се държеше с необикновено внимание и уважение спрямо нея. За мен беше крайно интересно да ги наблюдавам, когато биваха заедно, не само поради любовта, която изпитваха един към друг, но и поради голямата прилика и начина, по който неговата буйност и високомерие се бяха превърнали в нея в грациозно благородство благодарение на възрастта и женствеността й. И си мислех колко беше добре, че помежду им никога не се е случвало нещо сериозно, което да ги противопостави един срещу друг, тъй като два такива темперамента или по-право две такива отсенки на един и същ темперамент много по-мъчно могат да се примирят, отколкото хора с противоположни характери. Трябва обаче да призная, че тази моя мисъл се породи по внушение на думите на Роза Дартъл. На обед тя зададе следния въпрос:
— Нека някой от вас да ми каже, тъй като цял ден съм мислила по това и искам да знам.
— Какво искате да знаете, Роза? — запита я мисис Стиърфорд. — За бога, не бъдете тайнствена.
— Тайнствена! — извика тя. — Наистина ли? Нима ме считате за тайнствена?
— Не ви ли умолявам винаги да говорите просто и естествено? — запита я мисис Стиърфорд.
— О, значи не приказвам естествено, така ли? Вие наистина трябва да бъдете търпелива с мен, понеже питам само за знание. Ние никога не познаваме сами себе си.
— Това ви е станало втора природа — каза мисис Стиърфорд без каквото и да било раздразнение. — Спомням си, а навярно и самата вие си спомняте, че по-рано бяхте съвсем друга, Роза. Тогава не се изразявахте така предпазливо и бяхте много по-доверчива.
— Не се съмнявам, че сте права — отвърна тя. — Ето как човек става жертва на лошите си привички! Значи намирате, че по-рано съм била не така предпазлива и много по-доверчива, така ли? Просто не мога да разбера как тъй несъзнателно съм се променила! Чудно наистина! Трябва да се постарая отново да стана такава.
— И аз бих желала същото — каза с усмивка мисис Стиърфорд.
— Имате право — отвърна тя. — Ще се науча на откровеност от… от Джеймс. — Макар и да говореше напълно почтително, в думите й винаги се четеше сарказъм.
— Никой друг не би ви научил на откровеност по-добре от него — отвърна й мисис Стиърфорд бързо.