— В това съм абсолютно сигурна — каза Роза Дартъл пламенно. — Едва ли има нещо друго, в което да съм така сигурна.
Стори ми се, че мисис Стиърфорд съжали за малко резкия си тон, тъй като сега каза по-меко:
— Е, мила ми Роза, още не сме чули за какво искате да бъдете осведомена.
— За какво исках да бъда осведомена ли? — запита тя с дразнеща студенина. — О, само исках да знам дали хора, които си приличат по характер — дали се изразявам добре?
— Не се безпокойте, изразявате се много добре — каза Стиърфорд.
— Благодаря. Та искам да знам дали хора, които си приличат по характер, могат да се помирят един с друг много по-трудно, ако възникнат между тях някакви по-сериозни стълкновения, отколкото хора, между които няма такава прилика.
— На това бих отговорил утвърдително — каза Стиърфорд.
— Наистина ли? — отвърна тя. — Я гледай! Да предположим тогава — човек може да предположи и най-невероятните неща, — да предположим, че вие и майка ви се спречкате сериозно за нещо.
— Драга ми Роза — прекъсна я мисис Стиърфорд, като се засмя добродушно, — предположете нещо друго! Слава богу, Джеймс и аз знаем много добре дълга си един към друг!
— О! — възкликна мис Дартъл, като кимна замислено с глава. — Точно така. Това би предотвратило всякакво стълкновение, нали? Да, разбира се. Много съм доволна, че зададох този глупав въпрос, тъй като наистина съм щастлива да узная, че вие знаете дълга си един към друг и че това би предотвратило всякакво стълкновение! Много ви благодаря.
Не трябва да забравя и друго едно обстоятелство, свързано с мис Дартъл. Имах основание да си го спомня след това, когато непоправимото се беше вече случило. През целия този ден и особено след споменатия разговор Стиърфорд употреби всичкото си изкуство, за да накара това особено същество да се държи като истински приятна и доволна събеседничка. Никак не се удивих, че успя. А също така не се учудих, че тя се бореше с всички сили срещу очарователното му въздействие, което, мислех си тогава, е спонтанен израз на природата му. Не се учудих, тъй като вече познавах злъчния й и донейде извратен характер. Лицето и държането й постепенно се измениха; тя го поглеждаше с растящо възхищение, сякаш се проклинаше за тази си слабост, но в края на краищата не можа да противостои на привлекателността му; и най-после острият й поглед се смекчи, а усмивката й стана наистина мила. Престанах да се страхувам от нея, както през целия този ден, и всички седнахме около огъня, като си приказвахме и се смеехме така непринудено, сякаш бяхме деца.
Не знам дали защото бяхме седели така доста дълго, или пък защото Стиърфорд искаше да се възползува от победата, която беше спечелил, но ние не останахме в трапезарията повече от пет минути след нейното излизане.
— Свири на арфата си — каза Стиърфорд ниско, като се приближи до вратата на всекидневната — и никой освен майка ми не я е чувал да върши това през последните три години.
Изрече тези думи с особена усмивка, която изчезна в миг. Сетне влязохме в стаята и я заварихме сама.
Мила Роза, недейте става — каза Стиърфорд (тъй като тя се готвеше да си излезе). — Бъдете любезна поне веднъж и ни изпейте някоя ирландска песен.
— Ха, много ви е потрябвала ирландската песен! — отвърна тя.
— Много! — каза той. — Много повече, отколкото каквато и да била друга песен. Ето на, и Дейзи обича музиката повече от всичко на света. Хайде, Роза, изпейте ни нещичко, а аз ще послушам както едно време.
И той седна до вратата, а тя застана за малко край него, докато дясната й ръка си играеше със струните, без обаче да издаде някакъв звук. Най-после седна, дръпна арфата до себе си с едно внезапно движение, след което запя и засвири.
Не знам какво имаше в движенията и в гласа й, което правеше песента й да звучи напълно свръхестествено. В нея имаше нещо дори страшно. Сякаш мелодията й никога не е била съчинявана, а като че ли извираше от самата страст, таяща се в гърдите й и намерила отзвук в ниските тонове на гласа й. Когато тя отново застана край арфата и заигра със струните й, без да издава звук, бях като онемял.
Миг след това се стреснах от унесеността си. Стиърфорд бе станал от мястото си и бе отишъл до нея. Той сложи смеешком ръката си около кръста й и каза:
— Роза, нека за в бъдеще да се обичаме.
Тя обаче го удари, отблъсна ръката му със свирепостта на дива котка и изскочи от стаята.
— Какво става с Роза? — запита мисис Стиърфорд, която тъкмо влизаше в стаята.
— За малко се държа като ангел, майко, а след това, за компенсация, отиде до другата крайност — отговори Стиърфорд.