— А Емилия, мистър Оумър? Не се ли поуспокои?
— Знаете, господине — каза той, като отново почеса двойната си брадичка, — човек не може да очаква такова нещо. От една страна, й е тежко за предстоящата раздяла с вуйчо й, а, от друга — сватбата пак се отлага. Смъртта на Баркис може да не е голяма пречка, обаче това забавяне на края действително ни обърка. Както и да е, цялото положение е много неустановено.
— Прав сте.
— Поради всичко това — продължи мистър Оумър — Емилия продължава да е неспокойна и потисната. Дори бих казал, че това се засилва. Като че ли всеки ден тя се привързва все повече и повече към вуйчо си и просто не й се иска да се отдели от всички нас. Една любезна дума от мен е в състояние да я накара да зарони сълзи, а ако я видите с малкото момиченце на дъщеря ми, никога няма да я забравите. Боже всемогъщи! — възкликна мистър Оумър, като се замисли. — Как обича тя това дете!
Не исках да изпусна удобния случай да запитам мистър Оумър, преди да се бяха върнали дъщеря му и зет му, дали знае нещо за Марта.
— Ах — въздъхна той, като заклати глава и придоби твърде тъжен вид, — лоша работа. Твърда печална история, господине, както и да погледнете на нея. Никога не съм смятал това момиче за лошо. Не бих искал да кажа това пред дъщеря си, тъй като тя веднага ще ми се сопне, но така си е. Никой от нас не я е смятал за лоша.
Като чу стъпките на дъщеря си преди мен, мистър Оумър ме докосна с лулата си и затвори едното си око в знак на предупреждение. Веднага след това Мини и съпругът й влязоха.
Те съобщиха, че мистър Баркис е „така зле, както би могло да се очаква“. Бил в пълно безсъзнание и мистър Чилип, който се отбил в кухнята, преди да си отиде, казал, че дори всички лекари и аптекари да се съберат, пак не ще му помогнат. Според мистър Чилип лекарите били вече безсилни, а аптекарите можели само да го отровят.
Като чух това и като научих, че и мистър Пеготи бил там, веднага реших да отида в дома на Пеготи. Пожелах лека нощ на мистър Оумър и на мистър и мисис Джорам и насочих нататък стъпките си, изпълнен с особено тържествено чувство, което правеше мистър Баркис едно ново и съвсем различно същество.
На тихото ми почукване отговори мистър Пеготи. Като ме видя, той не се изненада толкова, колкото очаквах. Забелязах същото и по отношение на старата ми бавачка, когато тя слезе долу. Оттогава насам и друг път съм забелязвал подобно нещо. Когато се очаква смъртта, всички други промени и изненади се стопяват.
Ръкувах се с мистър Пеготи и минах в кухнята, докато той затвори полекичка вратата. Малката Емилия седеше край огъня с ръце на лицето си. Хам бе застанал край нея.
Всички приказвахме шепнешком, като непрестанно се ослушвахме за някакъв шум отгоре. Когато бях там последния път, не бях почувствувал това, но сега липсата на мистър Баркис от кухнята се усещаше остро.
— Това е много мило от ваша страна, мастър Дейви — каза мистър Пеготи.
— Наистина, много е любезно — каза и Хам.
— Емилия, миличка — извика мистър Пеготи. — Я погледни! Дошъл е мастър Дейви! Хайде, миличка, успокой се! Няма ли да кажеш една думичка на мастър Дейви?
Цялото й тяло се разтърси от тръпки, които виждам дори и сега. И сега усещам студенината на ръката й, която почувствувах, когато я докоснах, едничката й проява на живот беше да се отдръпне от допира с моята. След това тя се измъкна от стола си, отиде полекичка от другата страна на вуйчо си и се сгуши на гърдите му, все така безмълвна и разтреперана.
— Тя има такова любящо сърчице — каза мистър Пеготи, като гладеше буйната й коса с грубата си, твърда ръка, — че просто не може да издържи на никаква мъка. Но това, мастър Дейви, е твърде естествено у млади хора, несвикнали на подобни изпитания и нежни като мъничката ми птичка, естествено е…
Тя се прилепи още по-плътно до него, но нито вдигна глава, нито проговори.
— Вече е късно, миличката ми — каза мистър Пеготи, — и Хам е дошъл, да те заведе вкъщи. Хайде! Върви си с другото любящо сърчице. Хайде, миличката ми, хайде.
Гласът й не достигна до ушите ми, но той си наведе главата, сякаш за да чуе думите й, след което каза:
— Да останеш при вуйчо си? Миличка, та това ли искаш от мен! Да останеш с вуйчо си ли, пиленце? Когато бъдещият ти съпруг е дошъл да те заведе вкъщи? Та какво ще кажат хората, като те видят с такъв дръвник като мен — каза мистър Пеготи, като изгледа и двама ни с безкрайна гордост. — Милата ми, в душата й има толкова любов към вуйчо й, колкото сол в морето — глупавичка малка Емилия!
— Тук Емилия е права, мастър Дейви! — каза Хам. — Тъй като тя желае това, пък е и разтревожена, аз ще я оставя до сутринта. Нека и аз да остана!