— Не, не — каза мистър Пеготи. — Един човек, който е почти женен, не трябва да прахосва нито един работен ден. А не може едновременно да бдиш над болни и да работиш. Най-добре е да си отидеш вкъщи. Знам, че не се боиш за Емилия — знаеш, че добре ще се грижим за нея.
Хам отстъпи пред тези настоявания и взе шапката си да си ходи. Но даже когато я целуваше — винаги когато го виждах да се приближава към нея, се уверявах, че бог му бе дал душа на истински джентълмен, — тя се притискаше още по-силно до вуйчо си, като дори отбягваше да позволи на годеника си да я целуне. Затворих вратата след него и когато се обърнах, видях, че мистър Пеготи продължава да й приказва.
— Сега ще се кача горе да кажа на леля ти, че мастър Дейви е дошъл, а това ще я поуспокои — каза той. — Дотогава ти си седи край огъня, миличка, и си грей тези студени ръчички. Няма защо да си така боязлива и да взимаш всичко толкова присърце. Какво? Да дойдеш с мен ли? Добре, ела с мен, ела! Ако изпъдеха вуйчо й от къщи и го хвърлеха в някой трап, мастър Дейви — каза мистър Пеготи със същата гордост както преди, — положителен съм, че и тя би го последвала! Но скоро ще дойде ред на другиго, Емилия, на другиго!
След това, когато се качих горе и минах край вратата на малката ми стаичка, бях обладан от смътното чувство, че тя е вътре, проснала се на пода. Но дали беше наистина тя, или това бе само някаква игра на сенките, не съм сигурен.
Седях пред огъня и имах време да размишлявам за Емилиния страх от смъртта — който, прибавен към казаното ми от мистър Оумър, считах за причина на потиснатото й състояние, — а имах и време, преди Пеготи да бе слязла долу, да погледна снизходително на чудноватото й държане. Мислите се рееха в главата ми, а часовникът отброяваше ударите си и сякаш сгъстяваше тържествената тишина наоколо. Пеготи ме взе в прегръдките си, благославяше ме и непрекъснато ми благодареше за това, че й бях утеха (това бяха думите й) в мъката. Сетне настоя да се кача горе, като казваше, хълцайки, че мистър Баркис винаги ме е обичал и се е възхищавал от мен. Той често приказвал за мен, преди да изпадне в безсъзнание, и тя беше дълбоко убедена, че ако дойдел на себе си и ме видел до леглото си, просто щял да светне от радост, ако изобщо нещо земно би било в състояние да го зарадва.
Когато го видях, разбрах, че за него такава възможност вече едва ли съществува. Той лежеше с глава и рамене вън от леглото, наполовина прострян върху сандъчето, което му бе причинявало толкова мъки и безпокойства. Научих, че когато вече не можел да се изплъзва от леглото, за да го отваря, и когато не бил в състояние да се уверява в присъствието му посредством бастуна, той поискал да сложат сандъчето на един стол до леглото му, след което през всичкото време стоял с ръце над него, денем и нощем. Ръката му лежеше там и сега. Времето и светът се изплъзваха от него, обаче сандъчето си беше там; и последните думи, които изрекъл (за обяснение) били: „Стари дрехи!“
— Баркис, миличък! — каза Пеготи почти весело, като се наведе над него, докато брат й и аз стояхме при нозете му. — Тук е моето скъпо момченце, моят скъп Дейви, който ни събра с теб, Баркис! По когото ти ми пращаше съобщения! Няма ли да кажеш нещо на мастър Дейви?
Той лежеше ням и бездушен като самото сандъче.
— Отива си с отлива — промълви мистър Пеготи, като затуляше устата си с ръка.
Както моите очи, така и очите на мистър Пеготи бяха замъглени и аз повторих шепнешком:
— С отлива?
— Хората, които живеят по брега — каза мистър Пеготи, — умират само когато има отлив. А се раждат само в момент на прилив. Сега той си отива с отлива. Ако преживее този отлив, ще си замине със следващия.
Стояхме там и бдяхме над него дълго време — в продължение на часове. Не искам да кажа, че присъствието ми имаше някакво тайнствено влияние върху му, но по едно време той заговори нещо във връзка с пътуването ми до училището.
— Идва на себе си — каза Пеготи.
Мистър Пеготи ме докосна с ръка и прошепна благоговейно:
— Отливът настъпва и той си отива с него.
— Баркис, миличък! — каза Пеготи.
— Клара Пеготи-Баркис — извика със слаб глас той. — Никъде няма по-добра жена от теб!
— Погледни! Тук е мастър Дейви! — каза Пеготи, тъй като сега той си бе отворил очите.
Тъкмо щях да го запитам дали ме е познал, когато той се опита да си протегне ръката и ми каза съвсем ясно, като се усмихваше приятно:
— Баркис е съгласен!
Отливът бе настъпил и той си отиде с него.
XXXI ГЛАВА
ОЩЕ ПО-ГОЛЯМА ЗАГУБА
Не ми беше трудно да се съглася с молбата на Пеготи да остана при нея, докато останките на клетия преносвач направят последното си пътуване до Блъндърстоун. Твърде отдавна тя беше купила със спестяванията си едно малко парче земя в стария ни черковен двор, близо до гроба на „милото й момиче“, както винаги наричаше майка ми. Там беше мястото, където щеше да почива мистър Баркис. И досега съм благодарен, като си помисля, че като се навъртах край Пеготи и като вършех, каквото можех, за нея, все пак й оказвах известна помощ, макар и не кой знае колко голяма. Обаче най-върховното ми удоволствие имаше личен и професионален характер и произтичаше от това, че самият аз се погрижих за завещанието на мистър Баркис и за неговото тълкуване.