— Какво си дете! — каза му Пеготи, изпълнена с любов към него тъкмо поради това негово качество.
— Е, не знам — каза мистър Пеготи, застанал прав с разкрачени крака, като ги триеше доволно с ръце, загледан ту в нас, ту в огъня. — Не знам, може и да съм дете, обаче не и на вид.
— Не съвсем — забеляза Пеготи.
— Не — разсмя се мистър Пеготи, — по вид не, но по ум. Мен обаче не ме е грижа за това, ей богу. И знаете ли, когато отида да погледам онази къщичка, приготвена за нашата Емилия, просто ми се струва, че всяко мъничко нещо там е самата тя. Вземам бонетата й и другите й нещица и така внимателно ги пипам, сякаш в ръцете си държа не тях, а нея. Просто не мога да си представя някой да се докосне до тях грубо. Ето на, такова съм си дете, с образ на морски таралеж! — каза мистър Пеготи, избухвайки в смях.
И двамата с Пеготи се разсмяхме, обаче не така високо.
— Знаете ли — продължи той със светнало лице, като пак поглади няколко пъти бедрата си, — мисля си, че детинщината ми е останала от времето, когато играех с нашето малко момиченце. Боже мой! Та на какво ли не сме играли с нея! И на турци, и на французи, и на акули, и на какви ли не други чужденци! И на китове, и на лъвове, и не помня вече на какво. А тогава тя беше такава една мъничка, просто едва стигаше до коленете ми. Ето на, и тази свещ! — каза мистър Пеготи, като протегна весело ръка към нея. — Много добре знам, че дори и когато се омъжи и си отиде оттук, аз пак ще я слагам на прозорчето, също като сега. И знам също така, че когато вечер съм тук (пък и къде ли другаде бих могъл да живея, каквото и наследство да получа!), ще седя пред огъня и ще си давам вид, че чакам да се завърне, както правя това сега. На, такова съм си дете — повтори мистър Пеготи с ново избухване, — с вид на морски таралеж! Ето, като виждам как свещта блещука, аз си казвам: „Емилия я вижда! Емилия си идва!“ Такова съм си дете, във вид на морски таралеж! И виждате ли, че съм прав, ето я и нея! — каза той, като спря да се смее и плесна с ръце.
И действително вратата се отвори, но в стаята влезе само Хам. Изглежда, че след моето идване дъждът се бе усилил, тъй като той бе нахлупил голяма широкопола шапка, която скриваше цялото му лице.
— Къде е Емилия? — запита мистър Пеготи.
Хам направи едно движение с глава, като че ли искаше да каже, че Емилия беше навън. Мистър Пеготи взе свещта от прозореца, подряза фитила й, сложи я на масата и усърдно разбутваше огъня, когато Хам, който не се бе помръднал, каза:
— Мастър Дейви, елате за малко навън да видите какво ще ви покажем с Емилия.
Излязохме. Когато минах покрай него на вратата, забелязах за най-голямо свое учудване и уплаха, че е смъртно бледен. Той ме бутна бързо на открито и веднага затвори вратата. Вън бяхме само ние двамата.
— Хам, какво се е случило?
— Мастър Дейви!… — Боже мой, как бе сломено сърцето му и как плачеше!
Бях смазан при вида на неговата скръб. Не знам какво си мислех и от какво се опасявах. Не можех да сторя нищо друго, освен да го гледам.
— Хам! Клети добри човече! Кажи ми, за бога, какво се е случило!
— Моята любима, мастър Дейви — гордостта и богатството на сърцето ми, — тази, за която бих умрял дори и в този миг, — е избягала!
— Избягала!
— Да, Емилия е избягала. И как е избягала — вие можете да съдите по това, мастър Дейви, че аз, който я обичам най-много от всичко на света, сега моля бога по-скоро да я умъртви, отколкото да я остави да се опозори!
Извърнатото му към бурното небе лице, потрепването на стиснатите му ръце, мъката, пронизваща цялото му тяло — всичко това и до ден днешен свързвам със самотната пустош наоколо. Там винаги е нощ и той е едничкият видим предмет.
— Вие сте учен човек — каза той забързано — и знаете кое е най-правото и най-доброто. Какво трябва да им кажа вътре? Как изобщо да им съобщя тази новина, мастър Дейви?
Видях как вратата се поклати и инстинктивно се опитах да хвана дръжката, за да спечеля поне миг време. Напразно. Мистър Пеготи си подаде лицето и дори петстотин години да живея, пак няма да забравя как се промени то, когато ни видя сами.
Спомням си ужасни ридания, сълзи… Всички сме в стаята… жените се суетят около мистър Пеготи… Аз държа в ръка парчето хартия, което ми е дал преди това Хам… Мистър Пеготи, с разкъсана жилетка, с разбърканата коса, с лице и устни, съвсем побелели, и кръв, капеща по гърдите му (мисля, че бликнала от устата му), вперен в мен…