Той поклати глава, когато го запитах къде ще я търси, и поиска да знае дали на следния ден възнамерявам да отида в Лондон. Отвърнах му, че не съм тръгнал днес, за да му бъда в помощ, но че съм готов да отида, когато пожелае.
— С ваше позволение, сър, и аз бих дошъл с вас утре — промълви той.
Продължихме да се разхождаме в мълчание.
— Хам — подхвана той — ще продължи да върши досегашната си работа и ще отиде да живее при сестра ми. А пък старата ладия хей там…
— Ще напуснете ли старата ладия, мистър Пеготи? — плахо се намесих аз.
— Моят живот в нея е вече свършен, сър, и все едно, че е потънала. Но не, сър, с това съвсем не искам да кажа, че ще я изоставим. Далеч съм от подобна мисъл.
Отново повървяхме малко, след което той подзе:
— Моето желание е, сър, ден и нощ, лете и зиме, ладията да си стои такава, каквато е била винаги, каквато беше, когато тя я видя за първи път. Нали разбирате, ако някога тя се върне, не бих желал старият й дом да я отблъсне, а да я привлече отново, да я изкуси да се приближи, да надзърне може би като някакво привидение, изскочило от дъжда и бурята, и да съзре старото си място край огнището. Тогава може би, мастър Дейви, когато види само мисис Гъмидж вътре, ще й се прииска да влезе разтреперана, да си легне на старото легло и да подслони морната си глава там, където някога е била тъй щастлива. Не бях в състояние да му отвърна нищо, макар и да исках. — Всяка вечер — продължи мистър Пеготи, — щом се мръкне, свещта трябва да си стои на прозорчето така че, ако някога тя я види, пламъкът да й каже: „Върни се, дете мое, върни се!“ И, Хам, ако някой ден след стъмване някой почука на лелината ти врата и особено ако почукването е плахо, ти не отивай да отвориш. Нека тя — а не ти — види първа клетото ми пропаднало дете!
Той ускори стъпките си и известно време повървя пред нас. Тогава отново хвърлих поглед към Хам и като забелязах все същия израз на лицето му и погледа му, все тъй зареян към далечната светлина, докоснах ръката му.
Два пъти го извиках по име с глас, с който бих се опитал да събудя някой спящ, и едва тогава той ме чу. Когато най-сетне го запитах какви мисли са го обзели, той ми отвърна:
— За това, което ми предстои, мастър Дейви, и ей там.
— Искаш да кажеш, за живота, който те чака ли? — Той бе посочил неопределено към морето.
— Да, мастър Дейви. Не зная как точно да ви обясня, но струва ми се, че сякаш оттам ще дойде краят. — И ме погледна като човек, който се събужда от сън, но все със същото твърдо решение, изписано на лицето му.
— Какъв край? — запитах го аз, обхванат от предишните си страхове.
— Не знам — отвърна той замислено, — но видите ли, в главата ми е заседнала мисълта, че тъй като всичко дойде оттам, оттам ще дойде и краят… — Но, мастър Дейви — продължи той, — това ми минава през главата само защото сега не съм на себе си. Не се страхувайте за мен.
Мистър Пеготи спря да ни почака, ние тръгнахме с него и не казахме повече ни дума. Обаче споменът за това, свързан с предишната ми мисъл, често ме преследваше, чак докато неизбежният край наистина дойде в определения си час.
Несъзнателно се приближихме до старата ладия и влязохме вътре. Мисис Гъмидж вече не се вайкаше в ъгъла си, а беше заета с приготвяне на закуската. Взе шапката на мистър Пеготи, подаде му стола и приказваше така кротко и мило, че просто не можех да я позная.
— Даниъл, добри ми човече — каза тя, — трябва да се храниш добре и да си пазиш силите, тъй като иначе нищо няма да можеш да направиш. Хайде, гълъбче, хапни! И ако те безпокоя с бърборенето си, предупреди ме и аз ще престана.
След като даде на всички ни да се нахраним, тя се оттегли до прозореца, където най-усърдно се залови да кърпи няколко ризи и други дрехи, принадлежащи на мистър Пеготи, след което ги сгъна внимателно и ги сложи в стара кожен торба, подобна на тези, които носят моряците. Междувременно тя продължаваше да приказва по същия кротък начин:
— Можеш да бъдеш уверен, Даниъл, че ден и нощ, зиме и лете ще бъда винаги тука и ще върша всичко точно според желанията ти. Не съм много грамотна, обаче от време на време ще ти пиша, когато си далеч, и ще пращам писмата на мастър Дейви. А пък, Даниъл, можеш и ти понякога да ми пишеш, за да знам как се чувствуваш през дългите си самотни пътувания.
— Боя се, че тук ще си много самотна! — каза й мистър Пеготи.
— О не, Даниъл — отвърна му тя, — няма да съм самотна. За мен няма какво да се грижиш. Ще бъда достатъчно заета да поддържам дома ти, докато или самият ти, или друг някой се завърне. Когато времето е хубаво, ще си седя отвън пред вратата, както правех по-рано. И ако някой се приближи насам, още отдалеч ще види, че старата вдовица седи и чака, вярна на всички.