Колко много се бе променила мисис Гъмидж в това кратко време! Сега бе съвсем друга жена. Беше така предана, така внимателна! Отлично знаеше какво трябва да каже и какво да премълчи. Напълно бе забравила себе си, погълната от всеобщата скръб. Сега наистина спечели уважението ми. Само колко работа свърши тя този ден! На брега имаше много вещи, които трябваше да се приберат в служещата за склад къщичка вън: весла, мрежи, платна, въжета, мачти, гърнета за раци, торби с баласт и други такива. И макар че на брега нямаше човек, който да не би помогнал с готовност на мистър Пеготи, за което би бил добре заплатен, мисис Гъмидж въпреки това най-настойчиво сновеше цял ден от брега до ладията, превела се под тежестта на непосилния си товар, заета с изпълняване на цял куп излишни работи. Не само че не оплакваше тежката си участ, но сякаш изобщо бе забравила, че някога е имала такава. Тя истински съчувствуваше на близките си и се стараеше да бъде бодра и весела, което бе част от удивителната промяна, настъпила в характера й. За мърморене вече и дума не можеше да става. През целия ден, до мръкване, не забелязах гласът й нито веднъж да трепне и нито една сълза не се отрони от очите й. Но когато мистър Пеготи, тя и аз останахме сами и той бе заспал, изтощен от преживяното, тя избухна в полупотиснати ридания и като ме дръпна до вратата, каза:
— Да ви благослови бог, мастър Дейви, винаги бъдете добър приятел на този клетник! — Сетне изскочи бързо вън и изми лицето си, за да се върне и седне кротко при него, така че, когато той се събуди, да я види там, заета с работата си. С една дума, когато си отидох вечерта, оставих нея за опора и утеха на клетия мистър Пеготи в нещастието му.
Беше между осем и девет часа, когато, разхождайки се тъжно из градеца, спрях пред вратата на мистър Оумър. Той взел всичко така присърце, съобщи ми дъщеря му, че през целия ден се чувствувал много зле и даже си легнал, без да изпуши обичайната си лула.
— Лъжлива, безсърдечна девойка — каза мисис Джорам. — Никога не съм очаквала нещо добро от нея!
— Не говорете така — отвърнах аз. — Знам, че не мислите така.
— Да, точно така мисля! — сърдито извика мисис Джорам.
— Не, не — казах аз.
Мисис Джорам отметна глава, като се стараеше да изглежда сурова и строга, но очевидно в нея заговори състраданието и тя се разплака. Безспорно тогава бях много млад, обаче нейното съчувствие много ме трогна и ме накара да гледам на нея като на една наистина добродетелна майка и съпруга.
— Какво ли ще прави тя сега — зарида Мини, — къде ли ще отиде? Какво ли ще стане с нея? Божичко, как можа да бъде така жестока и към себе си, и към него!
Спомних си за времето, когато Мини бе младо и хубаво момиче, и бях доволен, че и тя си е спомнила същото.
— Моята малка Мини едва сега отиде да си легне — каза мисис Джорам. — Дори и в съня си тя плаче за Емилия. Цял ден днес е плакала и непрестанно ме пита дали Емилия е лоша. А как мога да й кажа това, когато едва миналата вечер тя отвърза една панделка от шията си и я даде на Мини, а след това сложи глава до нейната на възглавничката и я държа така, докато детето заспа! Панделката и сега стои вързана около шията на детето. Може би не трябва да бъде там, но какво мога да направя? Емилия е много лоша, но двете така много се обичаха. Пък и детето не знае нищо!
Мисис Джорам така се бе разчувствувала, че съпругът й трябваше да дойде да я успокои. Като ги оставих сами, отидох у дома при Пеготи. Сега ми бе по-тъжно от преди.
Това добро същество — думата ми е за Пеготи, — неотпочинало си още от скорошните си грижи и безсънни нощи, беше у брат си, където възнамеряваше да остане до сутринта. Една стара жена, която бе прислужвала в къщата през миналите няколко седмици, докато на Пеготи бе невъзможно да върши това, бе едничкият човек там освен мен. Тъй като нямах нужда от услугите й, изпратих я да си легне — нещо, на което тя съвсем не се възпротиви. После поседнах малко пред кухненския огън, за да поразмисля върху случилото се.
Мислите ми отскачаха от последното нещастие към смъртния одър на мистър Баркис и сякаш заедно с отлива се носеха към далечината, към която Хам така странно бе приковал погледа си сутринта, когато някакво почукване ме сепна от мислените ми скитания. На външната страна на вратата имаше прикрепено чукче, обаче звукът идеше не от него, а от нечия ръка, която потропваше на долната част на вратата, сякаш дошлият беше дете.
Сепнах се и станах да отворя. Погледнах надолу и за мое най-голямо удивление видях само един голям чадър, който сякаш вървеше от само себе си. Веднага обаче след това открих, че под чадъра беше застанала мис Маучър. Може би нямаше да посрещна много радушно това дребно същество, ако на лицето й бях забелязал онова нейно „лекомислено“ изражение, което така неприятно ме бе поразило при първата ни и последна среща. Сега обаче обърнатото й към мен лице беше тъй съсредоточено и когато я освободих от чадъра (който би бил неудобен дори и за гигант), тя така отчаяно закърши ръце, че несъзнателно почувствувах към нея истинска симпатия.