По пътя за Лондон мистър Пеготи ми бе съобщил нещо, за което не бях неподготвен. То се състоеше в това, че той възнамерява да се срещне най-напред с мисис Стиърфорд. Тъй като се почувствувах длъжен да го подпомогна, както и да посреднича между тях, за да пощадя, доколкото ми бе възможно, майчините чувства, й писах още същата вечер. Съобщих й, колкото можех по-меко, какво зло бе сторил синът й и какъв дял имах и аз в това нещастие. Казах, че мистър Пеготи е простичък човек, обаче много добър и почтен, и изразих също така надеждата, че тя няма да откаже да се види с него в нещастието му. Споменах, че ще отидем у тях към два часа подир обед и на заранта сам изпратих писмото още с първата поща.
В определеното време застанахме пред вратата — вратата на този дом, в който едва преди няколко дни бях така щастлив, където така щедро бях излял своите най-добри чувства и младежкото си доверие, и който отсега нататък бе затворен за мен и ми изглеждаше някаква пустош и развалина.
Не се появи никакъв Литимър. Камериерката с приятното лице, която го бе заместила при последното ми посещение там, дойде да ни отвори и влезе да съобщи за нас във всекидневната. Там беше седнала мисис Стиърфорд. Роза Дартъл се промъкна от противоположния край на стаята и застана зад стола й.
Познах по лицето на майката на Стиърфорд, че е научила от самия него какво е направил. То бе много бледо и по него се четяха следи, по-дълбоки от тези, които би могло да остави моето писмо, чиито твърдения навярно бяха обезсилени от майчината й любов. Сега, по-ясно от всеки друг път съзнах колко голяма бе приликата помежду им и по-скоро почувствувах, отколкото видях, че тази прилика не е убягнала и от вниманието на другаря ми.
Тя седеше в креслото си съвсем изправена, горда, неподвижна и безстрастна. Струваше ми се, че нищо на света не би могло да я развълнува. Тя погледна много съсредоточено към мистър Пеготи, когато той застана пред нея и също така й отправи съсредоточен поглед. Острият взор на Роза Дартъл обхващаше всички ни. В продължение на няколко минути никой не каза думица. Тя направи знак на мистър Пеготи да седне. Той обаче отвърна с нисък глас:
— Струва ми се, че не би било естествено, госпожо, да седна в тази къща. Бих предпочел да стоя прав.
Това бе последвано от ново мълчание, което тя наруши със следните думи:
— Знам и дълбоко съжалявам за това, което ви е довело тук. Какво искате от мен? Какво желаете да сторя?
Той сложи шапката си под мишница и като попипа в пазвата си за писмото на Емилия, извади го, разгъна го и й го подаде.
— Моля ви, госпожо, прочетете това. Писала го е племенницата ми!
Тя го прочете със същия горд и безстрастен вид, не се развълнува от съдържанието му, доколкото можах да разбера, и му го подаде.
— „Освен ако той не ме доведе като своя съпруга“ — каза мистър Пеготи, като проследи с пръста си тази част на писмото. — Дошъл съм, за да узная, госпожо, дали той ще удържи думата си.
— Не — отвърна тя.
— И защо не? — запита мистър Пеготи.
— Това е невъзможно. То би го опозорило! Вие не можете да не съзнавате, че тя стои много по-долу от него.
— По този начин ще се издигне!
— Тя е необразована и невежа.
— Може да сте права, госпожо, макар и аз да не мисля така — каза мистър Пеготи. — Но пък сигурно аз не мога да съдя за тези работи. Е, добре тогава, образовайте я!
— Щом като ме принуждавате да говоря искрено — нещо, което никога не бих желала, — трябва да ви кажа, че долният й произход, ако не другите обстоятелства, прави този брак невъзможен.
— Послушайте ме, госпожо — отвърна той бавно и спокойно. — Вие знаете много добре какво значи да обичате чедото си. И аз го знам. Ако ще и сто пъти да беше тя мое дете, нямаше да я обичам повече. Вие не знаете какво значи да изгубиш рожбата си. Аз обаче знам. Дори и всичките богатства на света да бяха мои, пак нямаше да ми стигнат да си я купя обратно. Ако я спасите от този позор, ние няма да я посрамим. Нито един от нас, между които е израснала и които са я считали за своя, не ще погледне вече хубавото й лице. Ще сме доволни да не я виждаме, стига да знаем, че е щастлива. Да, ще бъдем доволни, макар и да знаем, че е далеч, под друго небе, под друго слънце. Ще бъдем доволни да я оставим на съпруга й — и на дечицата й може би — и ще чакаме времето, когато всички ще бъдем равни пред божието лице!