— Този човек трябваше да поощрявате и да водите тук, нали? Верен приятел сте, няма що!
— Мис Дартъл — отвърнах й аз, — нима сте толкова несправедлива, че обвинявате мен?
— Защо разделяте тези две луди същества? — каза ми тя. — Не знаете ли, че тяхната гордост и упоритост ги е побъркала?
— Та това мое дело ли е?
— Дали е ваше дело! Защо водите този човек тук?
— Той е един жестоко обиден човек, мис Дартъл. Може би вие не съзнавате това.
— Съзнавам, че Джеймс Стиърфорд има невярно и порочно сърце и че е предател, но какво ни влиза в работа този човек и неговата проста племенница?
— Мис Дартъл — казах аз, — вие правите обидата още по-тежка. И без това тя е достатъчно дълбока. Едничкото нещо, което ще ви кажа на разделяне, е, че сте много несправедлива към него.
— Несправедлива към него ли? — отвърна тя. — Всички те са негодници и развратници. А колкото до племенницата му, бих я пребила!
Мистър Пеготи отмина, без да каже дума, и излезе от вратата.
— Срамота, мис Дартъл! Срамота! — извиках аз с възмущение. — Как можете да го тъпчете така в незаслуженото му нещастие!
— Ох, как бих ги стъпкала всичките! — отвърна тя. — Бих съборила къщата му. Бих дамгосала лицето й, бих я облякла в парцали и бих я изхвърлила на улицата да гладува. И ако зависеше от мен, бездруго бих направила всичко това. О, как бих го направила! Как я ненавиждам! И ако знаех къде бих могла да я намеря, бих отишла да й изкажа възмущението си от позора й. Ако можех да я блъсна в гроба й и това бих сторила. Ако бих могла да кажа някоя дума, която да я утеши в предсмъртния й час, по-скоро бих умряла, отколкото да я произнеса.
Чувствувах, че жестокостта на думите й не можеше да изрази всичката злоба, която я бе обзела и която се излъчваше от цялата й фигура, макар че гласът й вместо по-висок сега да бе по-нисък от преди. Никакво описание не може да бъде достатъчно силно, за да я представи такава, каквато си я спомням в онзи миг, нито пък може да предаде силата на яростта й. Виждал съм гняв у много хора, но никога в такава форма, в каквато той се прояви у нея.
Когато го настигнах, мистър Пеготи вървеше бавно и замислено надолу по хълма. Щом като го приближих, той ми каза, че тъй като вече е изпълнил това, което е считал за свой дълг в Лондон, още същата вечер възнамерява „да поеме пътя“. Запитах го къде смята да отиде. Едничкото нещо, което ми отговори, беше:
— Отивам да търся племенницата си, сър.
Прибрахме се в малката квартира над свещарския дюкян и там намерих сгоден случай да съобщя на Пеготи за намеренията му. Тя ми отвърна, че същото бил казал и на нея сутринта. И тя не знаеше повече от мен къде мисли той да отива, обаче беше уверена, че си има някакъв план.
Не ми се искаше да го оставя сам при тези обстоятелства и затова и тримата хапнахме млин с говеждо месо — ядене, с което Пеготи беше известна и което в този специален случай дъхаше на чай, кафе, масло, бекон, сирене, пресен хляб, дърва, свещи и орехи, чиито миризми излизаха от дюкяна долу. След вечеря поседяхме около един час край прозореца, без да приказваме много, след което мистър Пеготи стана, внесе кожената си чанта и дебелия си бастун и ги сложи върху масата.
Той прие от сестра си малка сума пари за сметка на част от наследството, оставено от зет му. Тя едва щеше да му стигне за един месец, помислих си аз. Той обеща да ми пише, когато нещо му се случи, сетне преметна чантата, взе си шапката и бастуна и каза сбогом и на двама ни.
— Желая ти всичко добро, мила ми приятелко — рече той, като прегърна Пеготи, — а също така и на вас, мастър Дейви! — прибави той и ми разтърси ръката. — Отивам да я търся по широкия свят. Ако ли тя си дойде, докато съм далеч — но уви, това едва ли ще стане, — или пък ако я доведа със себе си, моето намерение е тя и аз да живеем там, където никой не би я укорил. Ако ли се случи нещо с мен, помнете, че последните ми думи към нея са били: „Все така продължавам да обичам любимото си дете и от сърце му прощавам!“
Той каза това тържествено и с гола глава; сетне си сложи шапката, слезе долу и пое по пътя. Придружихме го до вратата. Вечерта бе топла и прашна. Залязващото слънце заливаше с червено сияние дългата улица, по която отекваха стъпките му. Той вървеше самичък и когато сви зад ъгъла на нашата уличка, фигурата му се озари от светлината и изчезна.
Често пъти след това, когато се свечеряваше или пък когато нощем се събудех и погледнех луната, или звездите, или когато наблюдавах дъжда и се ослушвах във вятъра, си мислех за самотната фигура на клетия скитник, и си спомнях думите му: