„Отивам да я търся по широкия свят. Ако ли се случи нещо с мен, помнете, че последните ми думи към нея са: «Все така продължавам да обичам любимото си дете и от сърце му прощавам!…»“
XXXIII ГЛАВА
БЛАЖЕНСТВО
През всичкото това време продължавах да обичам Дора все по-силно и по-силно. Мисълта за нея ми беше убежище в мъката и разочарованието, като дори ми помагаше да понеса загубата на приятелството си със Стиърфорд. Колкото повече жалех себе си или другите, толкова по-упорито търсех утеха в Дориния образ. Колкото повече светът ми се струваше преизпълнен с измама и болка, толкова по-чисто и по-лъчезарно светеше Дорината звезда над света. Нямах точна представа откъде водеше Дора своето съществуване, нито пък с какви висши създания бе сродена, обаче съм сигурен, че с възмущение и презрение бих отхвърлил мисълта, че е човешко същество, подобно на всички други девойки.
Ако мога така да се изразя, бях просто пропит от Дора. Не само че бях влюбен в нея до уши, но и цялото ми същество бе проникнато от тази любов. Метафорично казано, от мен можеше да се изстиска толкова любов, че в нея би могъл да се удави човек и въпреки това би ми останало достатъчно, за да залее целия ми живот.
Първото нещо, което сторих за себе си, когато се върнах, беше да направя една вечерна разходка до Норууд и да си помечтая за Дора. Все ми се струва, че причината за тази моя побърканост беше луната. Но каквато и да беше тя, аз обикалях около къщата и градината в продължение на цели два часа подобно на лунатик, назъртах през пролуките на оградата, ръждясалите гвоздеи на върха й издраскваха брадата ми, пращах въздушни целувки на светлините в прозорците и от време на време романтично умолявах нощта да пази моята Дора — и сам аз не знам от какво, навярно от пожар. А може би и от мишки, към които тя хранеше страшно отвращение.
Любовта ми така здраво бе заседнала в мислите ми и за мен бе така естествено да се доверя на Пеготи, че една вечер, когато я заварих седнала край огнището, заобиколена с шивашките си принадлежности, заета с изкърпване на дрехите ми, й открих тайната си по твърде заобиколен начин. Пеготи много се заинтересува, обаче никак не ми бе възможно да я накарам да види нещата от моята гледна точка. Тъй като имаше много високо мнение за мен, тя просто не можеше да разбере защо падам духом и защо съм така отчаян.
— Тази девойка трябва да се счита истински щастлива да има за обожател прекрасен младеж като теб. А пък що се отнася до баща й — добави тя, — какво друго, за бога, може да очаква той!
Забелязах обаче, че прокторската тога и колосаният нагръдник на мистър Спенлоу смаяха малко Пеготи и й вдъхнаха по-голяма почит към човека, който в моите очи всеки ден ставаше все по-различен и по-различен от обикновените хора и когато седеше изправен в съдебната зала сред книжата си, струваше ми се, че сякаш някакво сияние се излъчва наоколо му и той ми заприличваше на фар сред море от книжа.
Заех се с уреждането на Пеготиното състояние с немалка гордост. Извърших всички подробности около утвърждаването на завещанието, сетне я заведох в банката и в скоро време всичко се уреди. И за да поразнообразим малко тази своя дейност, отидохме да разгледаме изложбата на восъчни фигури на Флийт Стрийт (надявам се, че в продължение на тези двадесет години те са били стопени), обиколихме изложбата на везмо на мис Линууд, разгледахме Лондонската кула и посетихме катедралата „Сейнт Пол“. Всички тези чудеса доставиха толкова радост на Пеготи, колкото бе способна да изпита при съществуващите обстоятелства.
Когато уредихме Пеготините работи (които не бяха особено сложни, но в замяна на това доста доходни за съдилището), я заведох една сутрин в кабинета на мистър Спенлоу, за да заплати необходимите такси. Старият Тифи ни съобщи, че мистър Спенлоу бил отишъл за малко в съда с някакъв клиент, който трябвало да положи клетва за позволително за венчавка. Тъй като знаех, че няма много да се забави, помолих Пеготи да почака малко.
В съда имахме обичай да се държим с клиентите съобразно с делата, по които те се явяваха при нас. Когато трябваше да се утвърждава завещанието на някой наскоро починал, то длъжностните лица добиваха печален и тържествен вид и заприличваха на погребални разпоредители. Ако ли пък се касаеше за венчални свидетелства, същото чувство на деликатност ни задължаваше да се отнасяме със съответните клиенти весело и празнично. Затова загатнах на Пеготи, че сега тя ще намери мистър Спенлоу много по-весел, напълно съвзел се след удара, който му бе причинила смъртта на мистър Баркис. И действително, той влезе с вид на жених.