— Да — отвърна мистър Спенлоу. — Разбирам, че има пари, а се научавам, че била и красива.
— О, така ли! Дали е млада?
— Току-що навършила пълнолетие — каза мистър Спенлоу. — Дори е трябвало да чакат.
— Господ да й е на помощ! — възкликна Пеготи. Тя каза това така буйно и така неочаквано, че и тримата се смутихме.
Старият Тифи скоро се появи и даде сметката най-напред на мистър Спенлоу да я прегледа. Той скри брадичка в яката си, почеса я леко и провери всяко перо поотделно, при което лицето му се помрачи (очевидно огорчен от користолюбието на мистър Джоркинс), и отново я върна на Тифи, като въздъхна отегчено.
— Да — каза той. — Така е. Точно така. Бих бил крайно щастлив. Копърфийлд, ако можех да намаля до минимум тези разходи, но досадното в професията ми е това, че не съм в състояние да се вслушвам само в собствените си желания. Имам съдружник — мистър Джоркинс.
Като заключих по меланхоличния му тон, че ако зависеше от него, не би взел никакъв хонорар, аз му поблагодарих от името на Пеготи и заплатих сумата на Тифи. Тогава Пеготи се запъти към квартирата си, а мистър Спенлоу и аз отидохме в съда, където щеше да се гледа едно бракоразводно дело, подсъдно на един чудноват закон, който сега, вярвам, е отменен, но по силата на който съм видял да се разтрогват няколко бракове. Случаят беше следният: съпругът, чието име беше Томъс Бенджамин, извадил венчалното си свидетелство само под името Томъс, без да прибави и „Бенджамин“, което навярно сторил в случай, че бракът не излезе по угодата му. И тъй като действително не излязъл по угодата му или пък може би съпругата омръзнала на клетия човечец, сега той се яви в съда с един приятел и заяви, че името му е Томъс Бенджамин и следователно не е женен. За негово най-голямо задоволство съдът потвърди това.
Трябва да спомена, че доста се усъмних в справедливостта на решението, обаче мистър Спенлоу ми възрази, като каза:
— Това е светът, в него има и добро, и зло. Погледнете черковните закони, и в тях дори има и добро, и зло. Просто системата е такава и няма какво друго да се прави!
Нямах смелостта да загатна на Дориния баща, че ако всеки от нас се запретне, може би ще поправим малко несъобразностите на света, обаче все пак дръзнах да му заявя, че бихме могли да подобрим поне Църковния и Адмиралтейския съд. Мистър Спенлоу ми отвърна, че особено би желал да премахна тази мисъл от главата си, тъй като тя не е достойна за джентълменския ми характер, но че той би се зарадвал да чуе от мен какви промени считам за належащи в това съдилище.
Хвърлих поглед към тази част на учреждението, която беше най-близо до нас — по това време клиентът ни бе вече освободен от веригите на брака си й минавахме край прерогативната инстанция, — и посочих, че тъкмо тази инстанция ми се струва твърде странно уредена.
— В какво отношение? — запита ме мистър Спенлоу.
Отговорих му, като отдадох нужната почит на опитността му (която почит, струва ми се, беше толкова по-голяма, защото бе Дориният баща), че ми се струва твърде неразумно, дето регистратурата на тази съдебна инстанция, съдържаща завещанията на всички жители на грамадния Кентърбърийски окръг от цели три века насам, трябва да се помещава в едно случайно здание, строено съвсем не за тази цел, взето под наем от регистраторите за тяхна собствена печалба, несигурно и дори незащитено против пожар. То е претъпкано от зимника до тавана с намиращите се в него важни документи и служи за спекулативни цели на регистраторите, които събират високи такси от тези, чиито завещания забутват нехайно, където им попадне, само за да се отърват от тях. Споменах по-нататък, че може би е също така малко неразумно, дето тези регистратори получават доходи от около осем или девет хиляди лири стерлинги годишно, а не се чувствуват длъжни да изразходват част от парите, за да намерят някое по-подходящо здание за важните документи, които хора от всички класи са принудени да им дават на съхранение, независимо дали желаят или не. Дадох му да разбере, че ми се вижда несправедливо, дето всичките големи служби на това голямо учреждение трябва да служат за чудесни синекури, докато нещастните трудещи се чиновници в студената тъмна стая горе са най-зле платените и най-малко зачитаните хора в Лондон, макар че вършат такава важна работа. Изказах възмущението си и от ред други несъобразности, на които мистър Спенлоу все намираше какво да възрази, така че още доста време се разхождахме напред-назад, увлечени в разговора си, докато най-после преминахме на по-общи теми и мистър Спенлоу ми съобщи, че след една седмица е рожденият ден на Дора. По този случай щели да устроят малък излет, на който щяло да му бъде много приятно, ако присъствувам и аз. Това ме накара незабавно да се побъркам, особено пък когато на следния ден получих изящна записчица, съдържаща думите: „Напомням ви с татково разрешение“. Останалите дни до празника прекарах само в мечти.