Струва ми се, че когато се приготовлявах за това свещено събитие, извърших всички възможни глупости. Просто се изчервявам, като си спомня каква връзка си купих. Обувките ми можеха да се наредят в която и да било колекция на уреди за измъчване. Вечерта преди празника изпратих с норуудския дилижанс чудесна кошница с лакомства, която ми се струваше, че би могла да се вземе едва ли не за любовно признание. В нея имаше бисквити, завити в хартийки с най-нежните надписи, които можеха да се купят в сладкарницата. В шест часа сутринта се намерих на пазара на Ковънт Гардън, откъдето купих букет за Дора. В десет бях вече на кон (бях наел за случая един прекрасен сив кон), с букета, сложен в шапката ми, за да се запази свеж, и препусках към Норууд.
Когато видях Дора в градината и се престорих, че не я виждам, а минах край къщата уж, че я търся, направих две глупости, които и други млади господа в моето положение сигурно биха направили — тъй като станаха напълно естествено. Но когато наистина намерих къщата и когато наистина слязох пред градинската порта, и довлякох безсърдечните си обувки през моравката до скамейката под люляка, където беше седнала Дора, колко прекрасна изглеждаше тя на фона на свежото утро, между пеперудите, с бяла сламена шапка и божествена синя рокля!
При нея имаше една девойка на доста солидна възраст — почти на двадесет години, както ми се стори. Името й беше мис Милс и Дора я наричаше Джулия. Тя беше най-близката Дорина приятелка. Щастлива мис Милс!
Там беше и Джип, който и този път ме залая. Когато поднесох букета си, той скърцаше със зъби от ревност. Да, и трябваше да ме ревнува, ако знаеше как обожавам господарката му!
— О, благодаря ви, мистър Копърфийлд! Какви прелестни цветя! — каза Дора.
Бях дошъл с намерението да кажа (и през целия път бях избирал най-красивия за случая израз), че и аз съм ги намирал за красиви, преди да съм ги видял до нея, но ми бе невъзможно да изрека думите. Тя просто ме смайваше. Когато видях как сложи букета до брадичката си с трапчинката, в миг загубих и ума, и дума и изпаднах в някакъв екстаз. Чудя се как се сдържах да не кажа: „Мис Милс, ако имате сърце, убийте ме. Нека тук да умра!“
Сетне Дора поднесе цветята ми на Джип да ги помирише. Той заръмжа и не искаше да слуша. Дора се засмя и ги приближи още по-близо до него. Джип повъртя едно парченце от мушкато между зъбите си и така раздърпа букета, сякаш гонеше в него котки. Тогава Дора го наби, нацупи се и каза:
— Горките ми хубави цветенца!
В думите й се четеше такова страдание, сякаш Джип бе разкъсал не букета, а мен, помислих си аз. Как бих желал да бе така!
— Сигурно много ще се зарадвате, мистър Копърфийлд, когато научите, че намусената мис Мърдстоун засега не е тук. Отиде си за сватбата на брат си и ще отсъствува поне три седмици. Не е ли прекрасно?
Отвърнах й, че за нея сигурно е така, а което с прекрасно за нея, е прекрасно и за мен. Мис Милс ни се усмихна снизходително, с вид на много по-мъдра от нас.
— Тя е най-неприятното същество, което съм срещала — каза Дора. — Не можеш да си представиш, Джулия, колко е злонравна и ужасна.
— О, да, миличка, прекрасно си представям! — каза Джулия.
— Впрочем да, миличка, сигурно можеш, прости ми, че се усъмних в това — отвърна Дора върху рамото на мис Милс.
От това ми стана ясно, че мис Милс е преживяла много изпитания и че може би на тях се дължат мъдростта и снизхождението, които се излъчваха от държането й и които току-що бях забелязал. Още същия ден успях да науча, че случаят с нея бил следният: мис Милс преживяла една нещастна любов, след което решила, че подир този горчив опит в живота за нея всичко е свършено. Все пак продължавала да проявява известен интерес към още неразбитите надежди и любов на младостта.
Мистър Спенлоу излезе от къщата и Дора отиде към него, като каза:
— Погледни, татко, какви красиви цветя!
А мис Милс се усмихна замислено, като човек, който иска да каже: „О вие, майски бръмбари, радвайте се на краткотрайното си съществуване в светлото утро на живота си!“ След това всички се запътихме към екипажа, който беше почти готов за тръгване.
За мен никога не ще има друга подобна разходка. Никога след това не съм преживявал такава. Във файтона бяха само те тримата, тяхната кошница, моята кошница и калъфът на китарата. И, разбира се, файтонът беше открит. Аз яздех зад него, а Дора седеше с гръб към конете и обърната към мен. Тя държеше букета близо до себе си на седалището, като не позволяваше на Джип да седи от тази й страна, за да не би да го смачка. Тя често го вземаше в ръка и вдъхваше аромата му. При тези моменти очите ни често се срещаха. Много се учудвам как не се прекатурих през главата на коня във файтона.