Предполагам, че трябва да е било прашно. Предполагам, че трябва да е било твърде прашно. Останало ми е бегло впечатление, че сякаш мистър Спенлоу ме съветваше да не яздя сред прахта, обаче аз не я усещах. Едничкото нещо, което усещах, беше мъглата от любов и красота, която се носеше около Дора. Понякога баща й се изправяше и ме запитваше какво мисля за изгледа. Отвръщах му, че е прекрасен и сигурно бе такъв, обаче за мен той беше само Дора. Слънцето светеше Дора и птиците пееха Дора. Южният вятър подухваше Дора и дивите цветя между храстите бяха сякаш Дора. Утехата ми бе, че мис Милс ме разбира. Едничка мис Милс можеше да схване напълно чувствата ми.
Не знам колко пътувахме, а и до ден днешен не знам къде отидохме. Може би е било близо до Гилдфорд. Може би някой магьосник от „Хиляда и една нощ“ бе създал това място само за нас, а после го бе изличил от лицето на земята завинаги. То беше един зелен хълм, покрит с мека трева. Наоколо имаше сенчести дървета и изтравничета, а додето поглед стигаше, пейзажът беше много живописен.
Досадното беше, че заварихме и други хора, които ни чакаха. Ревността ми, дори и спрямо дамите, не знаеше граници. А колкото до лицата от моя собствен пол — особено един нахалник, три или четири години по-възрастен от мен, с червени бакенбарди, с които просто непоносимо се надуваше — те бяха мои смъртни врагове.
Всички разопаковахме кошниците и се заехме да приготвим обеда. Червените бакенбарди даваше вид, че уж може да направи салата (в което аз никак не вярвах), и се държеше така, че да привлече вниманието на всички. Някои от девойките измиха марулите и ги нарязаха съобразно нарежданията му. И Дора беше една от тях. Почувствувах, че съдбата ни е противопоставила един на друг и единият от нас трябва да загине.
Червените бакенбарди приготви салатата си (чудно ми беше как можеха да я ядат, абсолютно нищо не можеше да ме накара да сторя и аз същото!), сам се назначи за виночерпец. Бидейки изобретателен, дявол да го вземе, той пригоди хралупата на едно дърво за винен склад, а след малко с голямо парче омар в чинията си обядваше в Дорините нозе.
Имам само смътна представа за това, което се случи с мен, след като погледът ми бе обхванал тази възмутителна сцена. Знам, че се държах весело, обаче това бе куха веселост. Присламчих се към едно младо същество в розова рокля и с малки очи и флиртувах отчаяно. Тя приемаше благосклонно вниманието ми, но не знам дали вършеше това заради самия мен или пък защото кроеше някакви планове относно Червените бакенбарди. Пи се наздравица за Дора. Когато вдигнах чаша за нея, престорих се, че с неудоволствие прекъсвам разговора си, след което веднага го продължих. Улових Дориния поглед, когато й се покланях, и прочетох в него молба. Този поглед обаче тя изпрати над главата на Червените бакенбарди и аз бях твърд като диамант.
Майката на младото създание в розово бе облечена в зелено. Както ми направи впечатление, тя ни раздели поради някакви си свои съображения. След като се нахранихме, всички станахме да разчистим и да приберем остатъците в кошниците. Използвах общото суетене и навлязох самичък в гората, изпълнен с гняв и угризения. Тъкмо се чудех дали да се престоря, че не ми е добре, и да избягам с коня си — сам не знаех къде, — когато Дора и мис Милс се появиха насреща ми.
— Мистър Копърфийлд — каза мис Милс, — изглежда, че ви е скучно.
— Моля, моля, ни най-малко.
— Дора — продължи мис Милс, — и на теб ти е скучно.
— О, не. Никак.
— Мистър Копърфийлд и ти, Дора — каза мис Милс с тон едва ли не на престаряла жена, — стига толкова. Не оставяйте някакво си нищожно недоразумение да накара пролетните цветове да увехнат. Веднъж поразени, те не могат отново да цъфнат. Аз говоря — каза мис Милс, — поучена от опита на миналото — далечното и невъзвратимо минало. Буйните струи, пробляскващи на слънчевата светлина, не трябва да бъдат възпирани поради някакъв каприз и оазисът всред Сахара не бива да се изкоренява безразсъдно.
Целият бях така пламнал, че просто не знаех какво върша. Взех малката Дорина ръчица и я целунах. Тя ми позволи да сторя това! Целунах и ръката на мис Милс, подир което ми се стори, че и тримата литнахме право на седмото небе.
След това вече не слязохме на земята. Останахме там през цялата вечер. Отначало се разхождахме из гората. Дора бе мушнала свенливо ръката си през моята и може би беше лудост, но ми се струваше, че би било истинско щастие, ако изведнъж бяхме станали безсмъртни и бяхме останали завинаги всред дърветата, обладани от тези наши наивни чувства!