Но, уви, твърде скоро чухме другите да се смеят, да приказват и да се питат къде е Дора. Върнахме се и всички подканиха Дора да пее. Червените бакенбарди пожела да вземе китарата от файтона, обаче тя му каза, че никой освен мен не знае къде е. Червените бакенбарди бе сразен само с един удар, така че аз взех калъфа, аз го отворих, аз извадих китарата, аз седнах до нея, аз държах кърпичката и ръкавиците й и аз пиех всяка нотка на прелестния й глас. Тя пееше само за мен, влюбения, и другите можеха да й ръкопляскат колкото си искат. Обаче песента съвсем не беше предназначена за тях!
Бях опиянен от щастие. Боях се, че всичко това е твърде прекрасно, за да е действително, и ми се струваше, че ще се събудя на Бъкингам Стрийт и ще чуя как мисис Круп грака с чаените чаши и чинийки, приготовлявайки закуската. Дора обаче продължи да пее, и другите пяха, и мис Милс пя — за дремещото ехо в пещерите на спомена, сякаш самата тя беше на сто години. Свечери се, пихме чай от весело клокочещия чайник и аз продължавах да бъда щастлив.
Още по-щастлив бях, когато компанията се разпръсна и всички други заедно със сломения Червени бакенбарди тръгнаха в различни посоки, и ние поехме нашия път в тихата вечер и гаснещата светлина, облъхнати от сладкия аромат наоколо. Мистър Спенлоу бе малко замаян от шампанското (благословена да е земята, която бе родила гроздето, и гроздето, от което бяха направили виното, и слънцето, което го бе гряло, и търговецът, който го е примесвал с вода) и тъй като бе дълбоко заспал в един ъгъл на файтона, аз яздех отстрани и разговарях с Дора. Тя се възхищаваше от коня ми и го галеше. Колко хубава изглеждаше тази ръчица върху коня! А шалът й все падаше от раменете й, така че от време на време я завивах с него и дори ми се стори, че Джип започна да подразбира каква е работата и реши, че трябва да прави опити да се сприятелим.
А проницателната мис Милс, тази мила, наказана от живота отшелница, тази старица на почти двадесет години, която се бе оттеглила от света и не искаше да събужда заглъхналото ехо в пещерите на спомена, колко добра беше тя към мен!
— Мистър Копърфийлд — каза мис Милс, — елате за малко от тази страна на файтона, ако можете да ми отделите една минутка. Искам да ви кажи нещо.
И ето, вижте ме на красивия ми кон, наведен над мис Милс, с ръка на вратичката на файтона!
— Дора ще дойде да ми погостува. Ще пристигне у дома вдругиден. Ако бихте пожелали да ни направите посещение, сигурна съм, че татко много ще се зарадва.
Какво друго можех да направя, освен мълчаливо да благословя мис Милс и да закътам адреса й в най-сигурното ъгълче на паметта си! Какво друго можех да направя, освен да кажа на мис Милс с благодарствени погледи и жарки думи, че дълбоко ценя добротата й и колко скъпо е за мен приятелството й!
Тогава мис Милс великодушно ме отпрати, като каза: „Върнете се при Дора!“ И аз се върнах. Дора се наведе от файтона, за да разговаряме, и така си приказвахме по целия път. И аз яздех хубавия си сив кон така близо до колелото, че кожата на единия му преден крак се пообели, за което трябваше да платя на собственика му три лири стерлинги и седем шилинга. Дадох му ги, без да кажа думица, като дори си мислех, че сумата е твърде малка за толкова много щастие. И докато разговарях с Дора, мис Милс гледаше към луната и нашепваше стихове, като, предполагам, си спомняше за отдавна миналите дни, когато и тя е имала нещо общо със света.
Норууд бе прекалено близко и ние стигнахме там прекалено скоро. Мистър Спенлоу се събуди малко преди това и каза:
— Копърфийлд, трябва да влезете за малко и да си починете!
Приех поканата му; поднесоха ни сандвичи и вино, разредено с вода.
Дора бе поруменяла и при светлината на лампата изглеждаше толкова прекрасна, че аз просто не можех да се откъсна оттам, а продължавах да седя и да гледам вперено, като в сън, докато хъркането на мистър Спенлоу най-после ме убеди в необходимостта да си тръгна. Разделихме се и по целия път до Лондон усещах, докато яздех, лекото докосване на Дорината ръка върху моята и по десет хиляди пъти прекарвах през ума си всяка случка и всяка дума. Най-после легнах в леглото си. Не знам дали любовта е правила другиго така глупав като мен…
Когато се събудих на следното утро, вече бях решил, че трябва да открия чувствата си на Дора и да узная участта си. Щастие или мъка, трябваше да разбера кое от тях ми бе отредено. Нищо друго не ме интересуваше в този свят и само Дора можеше да разреши този въпрос. Три дни се наслаждавах на мъката си, като си тълкувах обезкуражително и най-дребната случка, станала между Дора и мен. Най-подир, след като похарчих не малко пари за тоалета си, се запътих за дома на мис Милс, твърдо решен да призная любовта си.