Не знам колко пъти минах напред-назад по улицата и край площада, където живееше мис Милс, преди да се осмеля да се изкача по стъпалата и да почукам. И даже когато най-после потропах и чаках да ми отворят, едва ли не ми мина през ума да попитам дали там не живее мистър Блекбой (подобно на мистър Баркис), да помоля за извинение и да се върна. Обаче победих малодушието си и устоях.
Мистър Милс не беше у дома си. Изобщо не очаквах и да го заваря. Той съвсем не ме интересуваше. В замяна на това мис Милс си беше вкъщи. Добре, мис Милс ми стигаше.
Поканиха ме в една стая горе, където заварих мис Милс и Дора. Джип също беше там. Мис Милс преписваше едни ноти (спомням си, че беше една нова песен, наречена „Химн на погребаната любов“), а Дора рисуваше цветя. Какви бяха чувствата ми, когато познах, че са моите цветя! Да, същите, които бях купил от пазара Ковънт Гардън. Не мога да кажа, че нарисуваните приличаха много на моите, нито пък че изобщо приличаха на каквито и да било цветя, които някога съм виждал, обаче познах какво представляваше картината по хартията около тях, изрисувана много грижливо.
Мис Милс много се зарадва, когато ме видя, макар и да съжаляваше, че баща й не си е вкъщи. Впрочем и тримата понесохме смело отсъствието му. Мис Милс поразговаря малко с мен, след което остави писалката си върху химна на погребалната любов и напусна стаята.
Взех да мисля да отложа признанието за утре.
— Надявам се, че конят ви не е бил много уморен, когато се прибрахте снощи — каза Дора, като вдигна прелестните си очи. — Пътят беше доста дълъг за него.
Не, реших да го направя днес.
— Да, за него пътят беше дълъг, тъй като нямаше какво да го поддържа.
— О, клетичкият, не беше ли нахранен?
Взех да мисля да го отложа за утре.
— Н-не — казах аз, — бедата беше не в това, че не е бил нахранен, а че не е могъл да изпита моето неизразимо щастие да бъде край вас.
Дора наведе глава върху рисунката си и каза след малко, докато през това време аз стоях обхванат от треска и с вдървени крака:
— По едно време, изглежда, че и вие не съзнавахте добре това свое щастие.
Разбрах, че вече връщане няма. Сега или никога!
— Види се, вие никак не държахте на това щастие — каза Дора, като вдигна леко вежди и поклати глава, — когато седяхте до мис Кити.
Трябва да отбележа, че Кити беше името на създанието в розова рокля с малките очи.
— Впрочем не виждам за какво трябва да държите на него — каза Дора, — нито пък защо трябва да го считате за щастие. Но, разбира се, вие само се шегувате. Освен това никой не се съмнява, че сте напълно свободен да вършите каквото си искате. Джип, немирник такъв, ела тук!
Не знам как го направих. Всичко стана само в един миг. Скочих преди Джип. Взех Дора в обятията си. Преливах от красноречие. Не търсех никакви думи. Казах й колко я обичам. Казах й, че без нея бих умрял. Казах и, че тя е идолът ми и че я обожавам. Джип лаеше лудо през всичкото време.
Когато Дора оброни глава и заплака, и затрепера, красноречието ми се удвои. Ако тя би пожелала да умра за нея, достатъчно бе само да го каже, и аз бях готов. Животът без Дорината любов би бил за мен невъзможен. Не бих могъл да го понеса и нямаше да го понеса. Обичах я още от мига, когато я бях видял за първи път. И в този миг я обичах до полуда, И винаги, всеки миг ще я обичам до полуда. И други са обичали по-рано, и други ще обичат занапред, но никой никога не е могъл, не е обичал и няма да обича тъй, както я обичам аз. Колкото по-буйно произнасях думите си, толкова по-усилено лаеше Джип. Всеки от нас по свой начин подлудяваше все повече и повече.
Е добре! Малко по малко Дора и аз се намерихме седнали на дивана, вече успокоени, а Джип лежеше на скута й, като примигваше миролюбиво насреща ми. Бях свалил товара от плещите си. Бях потънал в безкрайно блаженство. Дора и аз бяхме сгодени.
Предполагам, и двамата имахме някаква смътна представа, че всичко това ще свърши с женитба. Изглежда, че трябва да е било така, защото Дора каза, че в никакъв случай не бива да се венчаем без бащиното й съгласие. Обаче всъщност, обхванати от младежка жар, ние не поглеждахме нито напред, нито назад, нито пък желаехме нещо друго освен настоящето. Решихме, че засега трябва да пазим в тайна любовта си и да не я доверяваме на мистър Спенлоу. Но аз съм положителен — тогава и през ум не ми минаваше, че в това има нещо нечестно.