Мистър Дик имаше такъв доволен вид, докато седеше в подножието на леглото, гладеше коляното си и ми разправяше всичко това с широко усмихнати и учудени очи, че трябва със съжаление да забележа как това ме раздразни и ме накара да му обясня, че разорението означава отчаяние, липса и глад. Скоро обаче горчиво се разкаях за тази си груба постъпка, тъй като лицето му изведнъж побледня, сълзи се застинаха по удължените му бузи и той ми хвърли такъв неизказано жален поглед, който би смекчил много по-твърдо сърце от моето. Положих толкова големи усилия да го успокоя, колкото по-рано — да го разтревожа. Скоро ми стана ясно (за което трябваше още веднага да се сетя), че спокойствието му се е дължало само на дълбоката му вяра в най-чудесната жена на света, както и в моите умствени способности. Последните той считаше достатъчно големи, за да се справят с всякакъв вид беди и неприятности.
— Какво бихме могли да направим, Тротууд? — каза мистър Дик. — Може би мемоарите ми…
— Да, ние в никакъв случай не трябва да ги забравяме — отвърнах му аз, — но едничкото нещо, мистър Дик, което можем да сторим в този момент, е да си даваме весел вид и да не оставим леля да забележи, че се тревожим за всичко това.
Той се съгласи с мен най-енергично, като ме помоли, ако го забележа да се отклонява макар и с един инч от този мъдър начин на действие, веднага да му напомня какво трябва да прави посредством моите така изкусни методи. Със съжаление трябва да отбележа обаче, че уплахата, която бях събудил у него, бе пряко силите му и той просто не можеше да скрие тревогата си. През цялата вечер очите му не напущаха лелиното лице и изразът им говореше за най-голямо отчаяние сякаш тя вече бе започнала видимо да слабее. Той съзнаваше това се мъчеше да се сдържа, но обстоятелството, че държеше главата си вцепенена и движеше очите си като някаква машина, никак не оправяше работата. Така поглеждаше франзелата хляб за вечеря (която по една случайност беше малка), сякаш вече нищо не ни делеше от глада, и когато леля настоя да се храни, аз го залових да пъха в джоба си парчета хляб и сирене. Не се съмнявам, че правеше тези запаси, за да ни спасява после, когато вече ще сме на умиране от изтощение.
Леля ми, от друга страна, се държеше с истинско спокойствие, което можеше да послужи за урок на всички ни — особено на мен. Тя беше крайно любезна с Пеготи, освен когато веднъж непредпазливо я назовах с това име, и макар, както си знаех, да се чувствуваше чужда в Лондон, тя се държеше като у дома си.
Тя щеше да спи на моето легло, а аз възнамерявах да легна във всекидневната, за да бдя над нея. Непременно държеше да е по-близо до реката в случай на пожар и предполагам, че това обстоятелство наистина й достави задоволство.
— Трот, миличък — обърна се тя към мен, когато ме видя да й приготвям обичайната порция топло вино с препечен хляб. — Не!
— Нищо ли не искаш, лельо?
— Не вино, миличък. Бира.
— Но тук имам вино. И ти винаги вземаш вечер вино.
— Запази го в случай на заболяване. Не бива да го разхищаваме, Трот. Предпочитам бира.
Помислих си, че мистър Дик ще припадне. Но тъй като леля беше твърда с решението си, самичък излязох да й купя бира. Понеже вече беше късно, Пеготи и мистър Дик се възползуваха от случая да тръгнат заедно с мен към свещарския дюкян. Разделих се с клетия човечец на ъгъла на улицата. Той бе сложил на гръб грамадното хвърчило и представляваше самата статуя на човешкото отчаяние.
Когато се върнах, заварих леля да се разхожда напред-назад из стаята и да мачка с пръсти краищата на нощната си шапка. Постоплих бирата и й приготвих препечения хляб според неизменните принципи. Когато всичко беше готово за нея, и тя беше готова за него със сложена вече нощна шапчица и с подвита над коленете пола.
— Драги мой — обърна се към мен леля, след като глътна една лъжичка, — това е много по-добро от вино. Действа по-добре на храносмилането.
Трябва да съм имал доста недоверчив вид, тъй като тя прибави:
— Виж какво, дете мое, би било чудесно, ако най-лошото нещо, което трябва да понесем, е да сменим виното с бира.