— Права си, лельо, и аз би трябвало да мисля същото — казах аз.
— Е, добре, защо тогава не го мислиш?
— Защото двамата сме съвсем различни, лельо.
— Глупости и безсмислици, Трот! — отвърна леля.
И продължи с истинско удоволствие, без ни най-малко да се преструва, да пие с лъжичка топлата бира и да топи в нея парчетата препечен хляб.
— Трот — каза тя, — обикновено чуждите лица не ми се нравят много-много, обаче тази твоя Баркис ми харесва.
— Тези думи струват за мен повече от сто лири стерлинги! — отвърнах аз.
— Чудни неща стават на този свят! — забеляза леля, като се почеса по носа. — Просто не мога да си представя как тази жена е могла да кара досега с това име. Много по-лесно би било да се роди човек с името Джексън или нещо подобно.
— Може би и тя споделя мнението ти, лельо. Грешката не е нейна.
— Е, да, сигурно е така — отвърна тя, сякаш не й се искаше да допусне тази възможност. — Но все пак е доста досадно. Както и да е, сега името й е Баркис. Това е вече едно утешение. Баркис ти е много предана, Трот.
— Няма нещо, което не би сторила за мен — отвърнах аз.
— Не се и съмнявам в това — продължи леля. — Как ли не ме моли, клетата глупачка, да ми даде част от парите си, тъй като на нея й били прекалено много. Що за лудост!
Сълзите на умиление, стичащи се от лелините очи, падаха право в топлата бира.
— Тя е най-смешното създание, което се е раждало на този свят — каза леля. — Още щом като я зърнах при онова клето дете, майка ти, веднага разбрах, че е най-смешното същество в света. Баркис обаче има своите добри качества!
Като даваше вид, че се смее, тя използува случая да сложи ръце върху очите си. Сетне отново се залови за препечения хляб и за разговора.
— Ох! Господ да е на помощ! — въздъхна леля. — Знам цялата работа, Трот. Баркис и аз доста си поприказвахме, докато ти беше излязъл с Дик. Всичко ми е известно. Просто не мога да си представя какво мислят да правят тези нещастни момичета. Чудя се защо не си разбиват главите в камъните — завърши тя мисълта си, която навярно й бе хрумнала, понеже бе отправила поглед към собствената ми камина.
— Клетата Емилия! — възкликнах аз.
— О, не я наричай клета — отвърна леля. — Тя трябваше добре да си помисли, преди да причини мъка на толкова хора! Целуни ме, Трот. Мъчно ми е, че животът ти е поднесъл такъв горчив опит.
Когато се наведох, тя сложи чашата си върху коляното ми, за да ме задържи, и каза:
— О, Трот, Трот! Значи ти си въобразяваш, че си влюбен, така ли?
— Да си въобразявам ли, лельо! — възкликнах аз, цял поруменял. — Обожавам я с цялата си душа!
— Обожаваш Дора и навярно считаш това момиченце за някакво крайно привлекателно същество, нали?
— Мила ми лельо — отвърнах аз, — никой не може да си представи какво е тя всъщност!
— Тъй ли? И не е ли глупавичка?
— Глупавичка ли, лельо!
Уверен съм, че и през ум не ми бе минавало да си помисля дали наистина е такава, или не. Разбира се, веднага отхвърлих това предположение, но все пак то влезе в главата ми като нещо съвсем ново.
— И не е ли лекомислена? — запита леля.
— Лекомислена ли, лельо? — Можех само да повторя това безоснователно предположение със същото негодувание, с каквото се бях отнесъл и към първото.
— Добре, добре! — възкликна тя. — Аз само питам. Ни най-малко не я подценявам. Клетата ми влюбена двойчица! И значи си представяте, че сте създадени един за друг, и си въобразявате, че животът ви ще бъде нещо като приятно пиршество, в което вие ще играете роля на сладкиши, така ли?
Тя ми зададе този въпрос така мило и с такава кротост, полушеговита и полунажалена, че наистина се трогнах.
— Знам, лельо, че сме млади и без житейска опитност и сигурно много от мислите и думите ни са глупави, обаче действително се обичаме дълбоко. Ако само си помисля, че Дора може да обича някого другиго или да престане да ме обича, или пък че аз мога да обичам друга или да престана да я обичам — просто не знам какво бих направил — навярно бих се побъркал!
— А, Трот! — възкликна леля, като поклати глава и се усмихна тъжно: — Ти си сляп, сляп, сляп!
— Познавам едного, Трот — подхвана след малко мълчание леля, — с много мек характер, който по пламенността на чувствата си много ми напомня на клетата си майка. Но този човек, Трот, се нуждае от някого с по-голяма твърдост от неговата, за да го поддържа и подкрепя. Да, Трот, той се нуждае от твърдост и крепкост!
— О, лельо, само ако знаеш Дорината твърдост каква е! — провикнах се аз.
— Трот, Трот! — повтори отново тя. — Ти си сляп, сляп! — И без да знам защо, почувствувах смътно загубата на нещо скъпо да се надвисва върху мен като тъмен облак.