Предприел тази първа стъпка, с която исках да посрещна промяната в положението ни, пристигнах в канцеларията толкова рано, че имах на разположение цял половин час, преди старият Тифи, който винаги се явяваше пръв, да пристигне с ключа си. После седнах в сенчестото си ъгълче, гледах слънчевата светлина върху отсрещните комини и си мислех за Дора, докато дойде мистър Спенлоу, цял колосан и накъдрен.
— Как сте, Копърфийлд? — запита ме той. — Чудесна сутрин.
— Наистина прекрасна сутрин, сър — отвърнах аз. — Мога ли да ви кажа една дума, преди да отидете в съда?
— Разбира се — отговори ми той. — Елате в стаята ми.
Последвах го в частния му кабинет и той се залови да облича тогата си и да се нагласява пред малко огледало, окачено от вътрешната страна на вратата на вдадения в стената гардероб.
— Със съжаление трябва да ви съобщя, че имам доста обезпокоителни новини от леля.
— Боже мой! Надявам се, че не е парализирана, нали?
— Работата няма нищо общо със здравето й, сър — отвърнах. — Трябвало е да понесе много голяма парична загуба. Фактически останало й е съвсем малко.
— Вие ме слисвате, Копърфийлд! — провикна се мистър Спенлоу.
Аз поклатих глава.
— Наистина, господине, работите й сега са така променени, че бих желал да ви попитам дали ще бъде възможно, като пожертваме, разбира се, част от внесената такса — прибавих в миг аз, след като видях изражението на лицето му, — да развалим нашия договор относно моя стаж.
Никой не може да си представи какво ми струваше да направя това предложение. Все едно, че исках като услуга да ме отделят от Дора.
— Да развалим договора ли, Копърфийлд? Да го развалим? Обясних му със сравнителна твърдост, че просто не знам откъде ще мога да си набавям средства за преживяване, ако самичък не се заловя да работя нещо. За бъдещето си не се страхувам — обясних му аз, като особено наблегнах на последното обстоятелство, за да му дам да разбере, че все още мога да бъда считан годен за бъдещ зет, когато тези дни официално поискам дъщеря му, — обаче — допълних аз — понастоящем трябва да разчитам само на това, което сам успея да спечеля.
— Страшно много съжалявам, като чувам всичко това, Копърфийлд — каза мистър Спенлоу. — Страшно много съжалявам. Не е никак обичайно да се развалят договори поради подобни причини. Това съвсем не е професионален начин на действие. И не би трябвало да се създава подобен прецедент. Ни най-малко. Обаче едновременно с това…
— Вие сте много добър, сър — промълвих аз, като предчувствувах някаква отстъпка.
— Не, не, не казвайте това — отвърна мистър Спенлоу. — Едновременно с това исках да кажа, че ако съдбата не ми бе вързала ръцете — ако нямах съдружник — мистър Джоркинс…
В миг надеждите ми се сринаха, но направих нов опит.
— Мислите ли, сър — подхванах отново аз, — че ако спомена пред мистър Джоркинс…
Мистър Спенлоу поклати обезкуражително глава.
— Пази боже, Копърфийлд — отвърна той, — да проявя несправедливост към когото и да било, още по-малко пък спрямо мистър Джоркинс. Обаче аз познавам своя съдружник, Копърфийлд. Мистър Джоркинс не е човек, който би погледнал благосклонно на предложение от подобен характер. Мистър Джоркинс много трудно отстъпва от утъпкания път. Вие го знаете какъв е!
Положително не знаех нищо за него освен това, че отначало е работил самичък, а сега живее в някаква къща близо до Монтегю Скуеър, която страшно много се нуждае от пребоядисване; че идва много късно на работа и си отива много рано; че, както изглеждаше, не го питаха за нищо и че на горния етаж си имаше някаква тъмна дупка за стая, където не се вършеше никаква работа и където имаше един стар бележник от жълтеникава хартия на писалището му, неопетнен от мастило, и за който се носеше слух, че съществува от двадесет години.
— Имате ли нещо против, ако му спомена за тази работа, сър? — запитах го аз.
— Ни най-малко — отвърна мистър Спенлоу. — Обаче имам известна опитност с мистър Джоркинс, Копърфийлд. Бих желал да беше иначе, тъй като много щях да бъда доволен да се споразумея с вас. Нямам абсолютно нищо против, ако поговорите с мистър Джоркинс, щом смятате, че това би имало някакъв смисъл.